Пауло Аутуори – необходимият виновник

Без да откривам нов континент и да имам претенции, че съм първият, който го констатира, мисля, че раздялата на Пауло Аутуори с Лудогорец беше предизвестена. Не защото бразилецът е слаб треньор (това би била абсурдна теза), а защото просто не пасва на разградския клуб. От самото начало си личеше, че липсва „химия“ между именития южноамериканец и състава, който той ръководи, въпреки че в неофициални разговори играчи от Разград не криеха, че са впечатлени от авторитета и методите на своя наставник. Но след ранното отпадане в квалификациите на Шампионската лига и лошия старт в групите на Лига Европа вече беше ясно, че Аутуори едва ли ще има възможност да продължи дълго време работата си.

За следящите българския футбол в последните години веднага изскача сравнението с Бруно Рибейро. Да, има нещо общо в това, че двама португалоговорящи чужденци не успяха да се адаптират успешно в Разград въпреки наличието на много футболисти, с които можеха да общуват на родния си език. Общото е и в европейските неудачи. Разбира се, Пауло Аутуори стои много по-високо от португалския специалист, който е водил средняшки отбори в своята страна. Все пак бразилецът е печелил два пъти Копа Либертадорес, веднъж е шампион на Бразилия, водил е много от големите отбори в родината си – Сао Пауло, Крузейро, Ботафого, Фламенго, Васко да Гама, Интернасионал.

Но пък европейският му опит не е особено сполучлив и тук проличава един от пропуските в мениджмънта от страна на Лудогорец. Аутуори е работил в Португалия, включително и начело на гранда Бенфика, без да постигне нищо забележимо. Ако оставим настрана личността на специалиста, но вземем предвид националността му, на преден план излиза още нещо, което в Разград не са взели предвид достатъчно насериозно (ако са се замислили над въпроса) – бразилските треньори нямат успех в Европа. Включително и най-големите имена – Вандерлей Люксембурго изкара близо година в Реал (Мадрид), без да спечели нищо, а Луис Фелипе Сколари се провали начело на Челси.

„Бразилските треньори не получават почти никакъв шанс да работят в Европа. Фелипао и Вандерлей са смятани за най-големите специалисти в Бразилия, но в европейския футбол работата им не потръгна. Мнозина казват, че треньорите в нашата страна всъщност не са толкова добри – от висока класа са само футболистите“. Думите са на… Пауло Аутуори, само че са изречени преди няколко години и са цитирани от „Ройтерс“.

В Разград вероятно не са попадали на този цитат. И все пак в Лудогорец се усетиха овреме и се опитват да извършат „нежната революция“ възможно най-безболезнено. Доколко Антони Здравков е правилният треньор за „зелените“ и техните амбиции? Със сигурност изборът на досегашния наставник на младежкия национален отбор се посреща с осезаема доза скептицизъм, а дали е само временно решение или се е развил достатъчно в професията, за да работи на високо ниво, предстои да видим.

И все пак в Лудогорец не чакаха толкова, колкото в Левски проявиха търпение към Делио Роси. Припомням историята на италианския треньор заради нестихващите в последните седмици сравнения между него и наследника му Славиша Стоянович. В почти всяко интервю с футболист на „сините“ задължително присъстват два въпроса – какво промени новият треньор и защо се провали предишният. Това повтаряне вече звучи малко досадно, най-вече заради непрекъснатото сочене с пръст на виновника. Не е много продуктивно постоянно да се хвърля кал по адрес на италианеца – провалът му срещу Вадуц беше колосален и донесе огромен срам за всички „сини“ привърженици, но да бъде наричан „менте“ е доста несериозно. Дори и Левски да постигне сериозен успех със Стоянович и да спре хегемонията на Лудогорец, някаква заслуга в изграждането на този състав ще има и предшественикът му.

Не го казвам, за да адвокатствам на Роси, а защото мисленето в тази посока е елементарно и несъстоятелно. Предишният е лош, а пък сегашният е много добър… до момента, в който стъпи накриво. Истината за Делио Роси не е, че е слаб специалист (20 сезона в Серия А говорят нещо друго), а че беше грешен избор за философията и амбициите на Левски. Както се отбеляза още в първите седмици на престоя му на „Герена“, в „калчото“ той няма над 60 процента победи, където и да е работил. Но цялото търпение към италианеца беше проявено заради турнирните му постижения и заради силата му при директните елиминации. Там се сгромоляса Роси – както срещу Славия, така и срещу Вадуц, това показа също, че цялото чакане от страна на ръководството на Левски е било напразно.

Тук отново можем да вземем под внимание стереотипа. Колко италианци са работили у нас и колко от тях са имали успех? Сещаме се за Енрико Катуци и за Луиджи Симони в ЦСКА – не постигнаха много, а конкретно за Симони може да се твърди, че имаше и по-висока репутация от Роси преди идването му в България. Няма да давам за пример нискоразредни треньори, водили други отбори в страната. За специалистите от Ботуша работата в нашата балканска джунгла е сериозно предизвикателство, културен шок, който изисква известно време за адаптация. И ето, Славиша Стоянович, който е израснал в тази среда, влезе много по-бързо и се чувства много по-уютно, отколкото „старецът“ от Римини.

Но кой е виновен за Аутуори и за Роси на първо място? Треньорът, който се опитва да си върши работата така, както я разбира? Или пък този, който го избира и назначава? Със сигурност отговорността на футболния ръководител играе водеща роля, негова е преценката дали съответният специалист си заслужава парите и времето. Естествено, има и доза риск дори и най-големите имена да се провалят. Да вземем за пример това, което до момента (не) е постигнал Жозе Моуриньо в Манчестър Юнайтед. И най-великите грандове правят ходове, които поначало изглеждат обречени – като този на Реал (Мадрид) с Лопетеги например (така изглеждаше и стъпването на Валверде в Барса, но Мравката стана шампион в първия си сезон на „Камп Ноу“).

Това, което се случи в Лудогорец и Левски, е няколко „етажа“ под високото европейско равнище – може би не в мазето или на партера, но не много над тях. В единия случай се оказва, че досегашният спортен директор е направил грешна преценка (или е натрупал поредица от грешни решения), поради което си тръгва, а с него и треньорът – става дума за Методи Томанов и Пауло Аутуори. В другата ситуация спортен директор изобщо липсва, а президентът на клуба се ангажира със спортните решения, за които или му липсва компетентност, или тази компетентност е по-скоро „фенска“, а не оперативна. И при единия, и при другия случай е прекалено да се хвърля цялата вина върху чужденците треньори, въпреки че несъмнено се провалиха в работата си в България и не успяха да защитят репутацията си (а също така „взеха чували с пари и си тръгнаха“).

Изборът на правилния треньор показва доколко един ръководител владее изкуството на футболния мениджмънт. И както във всеки избор крие риск, то някои закономерности и дадености винаги трябва да се вземат предвид от хората, които управляват даден клуб, особено ако този клуб има високи амбиции. Посочването на виновника е най-лесното действие, но то не решава проблемите.

Източник: Радостин Спасов / „Топспорт“