Тереза Маринова: Ще разсекретя за Олимпийската титла, стига съм мълчала, ако някой беше тръгнал да ме побутва, щях да направя световен рекорд

Олимпийската шампионка в тройния скок от Сидни 2000 Тереза Маринова се върна към спомените си от своята успешна кариера. Тя и Христо Марков бяха гости в Пресклуб “България” на специалната поредица съвместно със списание “Атлетика” по случай 100-годишнината на леката атлетика в България. Плевенчанката говори за олимпийската си титла, но преди това обърна внимание на тежкия преход.

“За мен най-тежката година е била 1999-2000 г., но преломната е 1996 г. До световната титла за девойки 1996 г. аз тренирах със Светослав Топузов и след това ми се наложи да взема много важно и отговорно, но трудно решение – да отида да тренирам при друг треньор.

Може би господ тогава е бил на рамото ми, защото в момента, когато взимах това решение, аз бях на лагер на Белмекен със Светослав Топузов. Маркони се опитваше да се върне да скача заедно с Чендини. В разговор с един наш колега беше споменал, че един ден иска да тренира това дете (б.а. Тереза Маринова). Той не беше треньор все още, аз започнах да търся треньор. От федерацията господин Добри Карамаринов ми предложи един-двама специалисти, но аз вътрешно в себе си знаех, че не мога да работя с тези хора и трябваше да си намеря правилния човек.

Тогава въпросният наш колега, който тогава тренираше Нора Иванова, ми каза, че в разговор с него Христо Марков му е казал, че иска да тренира мен. Така станаха нещата и отидох при Маркони.

Всъщност петък 13-ти ми е най-любимата дата и 13-ката ми е любимото число, защото декември на петък 13-ти подписах договор във федерацията, с който започнах да работя с Христо Марков. Считам, че това е било едно от най-важните решения в спортната ми кариера.

Имахме много тежки четири години, защото аз идвах от една методика, система, а минах на съвсем друга. Всичките опасения на всички хора около нас, включително и Гришата (б.а. Григор Христов), който беше един изключително любим човек за мен. И той адски много се притесняваше, че така наречената методика на Чендини върху мен няма да подейства добре, защото всички знаем, че аз бях изключително грацилна и далеч не бях това, което е като гледаш Маркони като скача. Имаше коренна разлика. Но всъщност бях достатъчно силна, даже прекалено силна”, сподели Маринова.

Тя говори и за най-тежкия период, последван от най-успешния за нея: “Най-трудно за нас беше 1999 г., когато след четвъртото място на Световното първенство в зала в Маебаши готвехме летен сезон, аз бях във фантастично състояние. Мисля, че бях №1 в света за сезона. Готвехме се за две дисциплини – считам, че ако не се беше случило злощастното събитие, щях да гоня две световни титли – в тройния скок и в скока на дължина. За съжаление обаче на базата в Петрич претърпях много сериозен инцидент и се наложи да пропуснем сезона. Най-лошото от всичко беше, че травмата беше изключително сериозна.

Смело мога да кажа, че това не ме е демотивирало, а по-скоро обратното. Последва 4-часова операция, два месеца в гипс, който тежеше сигурно 2 кг. Имаше 9 сантиметра дистрофия на прасеца, беше останал само кокалът. Спомням си, че след Световното бяхме отишли да посрещнем Ростислав Димитров и той ме подмина, защото не ме позна. Тогава много хора казаха, че това е краят след такава операция. Включително и докторът във Финландия ми каза, че след такава операция трудно ще скачам троен скок, да се замисля за друга дисциплина. Аз му казах, че ще стана олимпийска шампионка.

Никога няма да забравя и до ден днешен. Докато се възстановявах от тази операция, стадионът (б.а. “Васил Левски” в София) още не беше претърпял ремонт и беше в окаяно състояние. Влизахме през “Г” сектор, всичко беше наводнено и бяха сложени едни талпи, по които да можеш да ходиш. С патериците аз нямаше как да мина по тази талпа, защото тренирах с гипса.

Тогава Сашо Диков дойде да прави едно предаване и всъщност снима как Маркони на ръце ме внасяше през талпата, за да мога да вляза на стадиона да тренирам. Може би това беше най-тежкият момент, но от днешна гледна точка или по-скоро от година по-късно това може би са ми най-хубавите моменти. В моя живот и до ден-днешен, каквото и лошо да ми се е случвало, някак си на фона на това, което ми се е случило тогава, знам, че ще го преодолея. Знам, че ще мина през всичко, но просто ми трябва време. Научих се, че в живота няма само хубави неща. Има и лоши и трябва да можеш да ги преодоляваш.

Колкото до Сидни – всички знаете, че беше повторение на филма от 1988 г. Истината е, че тогава аз бях феноменално добре подготвена. Ако някой беше тръгнал да ме побутва, при всички положения щях да направя световен рекорд. И четирите ми фала, защото единият го пробягах, бяха доста малки и всичките бяха над 15.50 метра. Но ние това тръгнахме да гоним – световния рекорд. И затова рискувахме – иначе беше много лесно да дръпнем половин стъпка назад и да не направя фал, но за скок над 15.50 м се изискваше да няма никакви загуби. Не спечелихме и всъщност световният рекорд за жени си остана моята несбъдната мечта, а много исках да я сбъдна. Маркони също нямаше такъв рeкорд и много ми се искаше поне като треньор да го има. Не успяхме да го сбъднем, но пак стигаме до това да гледаш колко е пълна чашата, а не колко е празна. Имам световен рекорд, имам световна титла в зала, имам европейска титла в зала, олимпийска титла, при девойките имам всичко възможно, което изобщо някой може да си помисли. Все още съм рекордьорка на България. Новата мечта сега ми е аз да повторя успеха на своя треньор.”