Лъчо Танев на 60: Контузиите ме спряха, Мартин Петров е най-големият ми удар

Лъчезар Танев е може би най-известният футболен мениджър в България. През 1995 година става пионер в бизнеса, основавайки с още няколко души „Танев, Сираков и Ко“. Роден в Плевен през 1963 година, прави първите си стъпки във футбола в местния Спартак. Оставя сериозна следа в ЦСКА, където изкарва три периода – 1983-89, 1991-92, 1993-95. Играл е още за Шавеш (Португалия), Сабадел (Испания) и Локомотив София. С 22 мача и 5 гола за националния отбор. Трикратен шампион на България с ЦСКА, с 4 Купи на България и 3 на Съветската армия във визитката си. Част е от отбора на червените, достигнал до полуфиналите на турнира КНК през 1989 година. На 60 години Танев говори пред „Тема Спорт“ за живота си – минало, настояще и бъдеще.

Г-н Танев, честит юбилей! На кръгла годишнина човек обикновено сяда и си прави равносметка за свършеното. Каква е вашата?

– Да. И човешка, и професионална такава. Позамислих се. Мисля, че съм щастлив човек. Израснах в нормално семейство с интелигентни родители. Те ме възпитаха във важните ценности като честност, уважение към хората и обществото, отговорност. Това нещо колкото помага, толкова не в съвременния свят.

Защо?

– Защото откровеността, честността не са от най-почитаните. По-скоро другият модел хора успяват повече – по-арогантните, лъжливите, дори бих казал необразованите. Говоря за българското общество. Аз възпитах моите деца по начина, по който са подходили родителите ми с мен. Хобито ми се превърна в професия. След това отново заработих във футбола, но като спортен мениджър, което пак ми доставя голямо удоволствие. Заради всичко това се чувствам щастлив. Имам добра съпруга, прекрасна жена. Имал съм късмет и в това. С добри и образовани деца, внучета, които са красиви и умни. Няма от какво да съм недоволен.

Живеете преобладаващо в Испания. Какво там е спасило обществото да не тръгне по наклонената плоскост, по която е тръгнало нашето? Защото в Испания вероятно с простащина не се успява.

– Западният свят се е изградил като цивилизация на демократична основа много преди нас. Независимо че Франко до 1973 година управлява. Вярата в демокрацията идва, когато се спазват законите. Разликата между демократичните общества и нашето е по-голямата доза справедливост в полза на демократичните. Когато има равнопоставеност в обществото – без значение колко пари имаш и на какъв пост си. Арогантността надделя над образованието, интелекта и затова сме тръгнали в тази посока в тия 30 години. Явно на някого му е било от полза. Аз не откривам топлата вода – неграмотният народ се управлява по-лесно. Ние сме свикнали да има някой, който да ни управлява и да ни насочва. Това по-скоро води до диктатура, а не до демокрация. Ние не гласуваме. От една страна, сме апатични. Доста приятели имам, които казват: „За кого да гласуваме“. Не е така. Ако си гласувал, имаш право да коментираш и критикуваш.

Да се върнем към началото ви във футбола. Как се запалихте?

– Покрай баща ми. Той е бил футболист – Георги Лазаров, играл около 10-ина година в Спартак Плевен. Откакто се помня, съм с топката. Но и двамата с майка ми държаха да наблягам на образованието. В спортните училища навремето се залагаше на ученето. Доста сериозни преподаватели имаше. Помогнало ми е да се формирам като човек. Не искам да звучи като хвалба, но завърших с 5,95 средното си образование. На 16 направих дебют в първия отбор на Спартак Плевен. След това играх още 3 години, преминах в ЦСКА и съм много горд. Стремял съм се да бъда всеотдаен към отборите, в които съм играл. Всички тимове тогава имаха отлични футболисти. И в двата отбора по-възрастните играчи ми се довериха, както и треньорите. Аз се гордея, че съм играл с такива футболисти. За ЦСКА мога да кажа, че 80-те и началото на 90-те това беше топевропейски клуб. С всичките възможности като база, възстановителни процедури, условия за работа и за почивка. Мога да добавя, че в този клуб, минавайки на комплекс „Червено знаме“, на всеки ъгъл имаше световен или олимпийски шампион. Имаше шампионски дух. Високо ниво. След това поиграх и в чужбина, но имах много контузии, които ме лишиха от по-добра кариера. Но може би невъзможността да стана голяма звезда в българския футбол ме накара да работя по-усърдно, след като свърших с футбола. Кой знае дали ако беше друга ситуация, нямаше да подходя по-лекомислено след края на състезателната кариера? Нямах избор, защото трябваше да пробивам в професия, която пак беше свързана с футбола. Гмурнах се изведнъж и се учех в движение.

Хващате 2 периода на ЦСКА при първия си престой – преди и след разформироването. Какво беше различното?

– Пристигнах през 1983 година, когато един колектив от играчи беше почнал да си омръзва. Нямаше сплотеност. Първите две години Левски доминираше и в директните ни двубои. Не заради качеството на футболистите, а именно заради сплотеността си. Цикълът с 4 поредни титли, полуфинал за КЕШ, отстраняване на големи отбори беше към залеза си и дойдох в този момент. Но от 1985 до 1989 доминирахме. Клубът имаше респект и ресурс плюс гърба на армията. После изведнъж те разформироват, както направиха с много човешки животи в продължение на 45 години. Съдбите ни не бяха в наши ръце. Изведнъж започваш да тренираш на „Септември“, играеш на „Армията“, но не се събличаш в твоята съблекалня, а в тази за гости. Някаква невиждана тъпотия, която не мога да си обясня. В един момент клубът минава към някакъв районен комитет на партията… За радост това премина бързо и за година и половина разбраха, че е грешка, и ни преименуваха на ЦФКА Средец. И тогава дойде десети ноември 1989, когато нещата преминаха в друга посока. Синът ми е роден на тази дата.

Тогава сте играч на Шавеш в Португалия. Как преживяхте този ден?

– Тогава не сме си давали сметка каква генерална промяна предстои. Звучеше сензационно. Обадих се вкъщи да кажа на родителите ми, че имат внук. А те казаха: „Браво, хубаво. А ние нямаме Тодор Живков!“.

Как се зароди идеята за „Танев, Сираков и Ко“?

– Хосе Мария Мингея (б.а. – бившият мениджър на Диего Марадона и Христо Стоичков) имаше бизнес в България – първите години на бинго страстта у нас. Беше октомври или ноември 1994, аз имах доста контузии. И тогава той ме попита какво смятам да правя. Каза ми, че през 1995 ФИФА поема контрола върху посредници и агенти. Обеща да помогне със свои контакти. Той беше партньор тогава със Стойне Манолов. Бяхме на обяд и Стойне като бързо мислещ човек каза: „Трябва да се замислиш върху това и да направим една фирма“. Така започна всичко. 5-6 години бяхме заедно после поех нещата сам.

Тогава бизнесът е тръгнал силно. Все пак България разполагаше с големи играчи по онова време.

– Това е основното. Няма агент-магьосник. Ако нямаш добър материал, нямаш успехи.

Кой за вас е най-добрият трансфер?

– Работил съм с Мартин Петров през цялата негова кариера. Щастлив съм и благодарен, че ми е имал доверие в тези години. Преди близо 20 години той беше закупен от Атлетико Мадрид за 8,5 млн. евро. След това беше продаден на Манчестър Сити за 7,5 млн. евро. Все големи трансфери за сериозни суми. Бях посредник, не мениджър на играча в няколко други важни трансфера. Помогнах при продажбата на Бербатов от ЦСКА в Леверкузен заедно с партньора ми Волфганг Фьоге и колективната ни работа с Емил Данчев, мениджъра на Митко. Бях посредник при трансфера на Марио Жардел от Порто в Галатасарай за 16 млн. долара, на Рочембак от Барселона в Мидълзбро, на Георги Иванов от Левски в Рен за 4,5 млн. долара. Играчите ми имаха доверие, защото съм се старал да бъда коректен към тях. Бях агент на Стилиян Петров за отиването му в Селтик, работихме заедно до преминаването му в Астън Вила. Работил съм с най-добрите играчи по онова време и се радвам, че съм помогнал да излязат в чужбина и да реализират най-голямото си желание.

28 години по-късно картината е коренно различна. Слаби резултати на националния отбор. Най-добрият ни футболист в последните няколко години прави трансфер в третия или четвъртия отбор на Гърция. И работата и за агентите намалява.

– Това се отразява основно на националния отбор. Най-елементарно. Каквито са възможностите на националния отбор, такива са тези на футболистите. Таланти винаги е имало. Но за мен три неща основно влияят да нямаме това високо ниво. Първото е подготовката и обучението на треньорите, които да работят с децата. В последно време някои клубове се опитват да променят това и с помощта на футболния съюз. Но това е натрупвано с годините… Начинът, по който тренират и се изграждат, беше далече от това, което правят в силните футболни държави. След това идват желанията на повечето собственици за бързи резултати, няма търпение за изграждането на футболистите. Вземат се повече чужденци от необходимото, за да могат да им свършат някаква работа – къде да, къде не. Постиженията не винаги са налице. Дълги години футболният съюз можеше да дава много по-сериозни опции като методология на деца и юноши. Дали с хора от чужбина, дали със съвместно изградена методология. И естествено, не на последно място идва различният начин на живот на тези млади момчета, семейството… В много случаи родителите искат бързо да видят детето си звезда. Младите имат много повече удоволствия от живота, които ние нямахме. И може би и затова бяхме много концентрирани във футбола. Сега се изискват много повече усилия едно младо момче да е концентрирано, да отдаде всичко на футбола. Иначе си чао, довиждане. Ако един млад футболист си мисли, че може да мине ей така, между другото, няма шанс. Успяват тези, които са максимално концентрирани, изцяло отдадени на футбола, на образованието. Вече тъпи футболисти – големи звезди, няма. И семейството трябва да го държи здраво стъпило на земята. Защото много често някой вкара един гол или се появи в игра и всички казват „Аааа, този е страхотен“. Страхотен, но за да станеш футболист, се изискват много усилия и работа. Това са причините.

Спомням си едно ваше интервю, в което заявихте, че не сте достатъчно богат, за да станете президент на БФС. Няколко месеца по-късно тръгна информация, че сте потенциален кандидат за поста. Какво се промени в това време?

– (Прекъсва ме.) Че съм станал по-богат? (Смее се.) Това е малко условно – нещото, което казах. Имах предвид, че за този пост трябва да имаш стабилни и доста сериозни финансови възможности, за да не се подвеждаш по изкушенията, които ти предлагат отвсякъде. Това не би било за мен такъв голям проблем, но, от една страна, виждам, че Боби Михайлов иска да направи още и по-добри неща за българския футбол. Той и екипът му. Ние сме близки приятели и аз не се виждам да изляза на един конгрес срещу Боби и да си съперничим, макар и по най-нормалния начин. По-скоро ако той напусне и няма да се кандидатира, тогава евентуално бих помислил. Но, от друга страна, виждам едни момчета с много хъс, с голямо желание, с имена в европейския футбол като Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров. Защо да не им се даде възможност и на тях?

Младостта е много важно нещо. Първо са по-динамични. По-конструктивни може би. И аз се впуснах в мениджърството, без да съм бил много наясно. Упрекват ги сега, че не са работили никъде. Важно е те да имат ясните идеи, контрол и правилния екип. Екипът работи. Не се виждам в тази ситуация между тези две страни. Винаги съм си казвал мнението и ще го казвам. Винаги, ако имат нужда от съдействие, ще помогна. С Боби сме били в много коректни взаимоотношения, конструктивни. Между другото, понеже стана дума, че вървим надолу при деца и юноши, ще ви разкажа една история. Подсети ме вашият колега Владимир Памуков. Преди година-две той ми каза: „Лъчо, аз бях свидетел през 2008 година, националният отбор играеше някъде и ти каза на Боби, че в България не се работи по правилния начин с подрастващите“. Не се правя на някакъв пророк. Това ми го каза Владо. И това е било през 2008 или 2009 година. Аз винаги съм разговарял откровено без значение кой ще бъде във футболния съюз. Ние трябва да си съдействаме, да си помагаме, а не да се чудим как да си създаваме проблеми. Това пък е доста често срещано в България. С две думи – мисля, че съм излишен в тази, хайде да не я наричаме битка, а съперничество.

Първите ви 60 години минаха на бързи обороти. Вторите 60 как ги виждате?

– Дай Боже, да има втори 60. Как ги виждам – сякаш вече съм по-разумен, повече премислям нещата. Аз съм доста експанзивна натура. И ми костваше много усилия през тези години да изглеждам спокоен, да не вземам прибързани решения. Въпреки че съм ги взимал, грешал съм и аз. Темпераментен съм. Не съм типичният пример за този бизнес. Ето, синът ми е по-спокоен, явно на майка си се е метнал. Той е по-обмислящ нещата. Налагало ми се е през годините да потискам този темперамент. Бях капитан и на ЦСКА. Там трябва да си пример, да си личност. Не може да са те избрали за капитан и да правиш магарии на терена и извън него. В това отношение футболистите трябва да си дават сметка, че да си играч на водещите клубове не само в България, а по целия свят, ти си пример за малките деца. Поведението ти трябва да е коректно. Да имаш уважение към ръководство, към съотборници, към противници, към фенове. Това изисква доста усилия.

Автор: „Топспорт“