Теодор Салпаров: Момчето се завръща

С разединение в България нищо не се случва, националният отбор го е доказал, откровен е легендарният волейболист пред bTV

„Влязох в националния отбор, когато бях едва на 17! Сега съм на 37! По-голямата част от живота ми до момента е преминала там!

И така, днес – след толкова години на труд, преодоляване, 5 тежки операции на краката, след толкова емоции, радости и сълзи, аз – Теодор Салпаров, казвам довиждане на фланелката си в националния отбор и отстъпвам място на по-младите!

Моля се поколенията, които идват след нас да ни донесат още много поводи за гордост!

10 януари 2020-а година. С тези трудни думи един от най-сърцатите ни волейболисти каза „сбогом“ на националния отбор. 13-и номер изигра последния си мач. Ден, след като отборът и той не успяха да се класират за олимпийските игри в Токио, със сълзи на очи – Теодор Салпаров написа писмо до всички нас. До всички нас, късметлиите, които наблюдавахме една личност, която гори на терена – в името на България. Още тогава сред коментарите често се срещаше –

„Ще се върне! Познаваме си го…”

Момчето се завръща! На 40-годишна възраст легендата отново ще облече фланелката с №13. Ще кажете, че защо му е да се връща. Та, те нещата и в националния по волейбол не вървят, както и в другите спортове, както и в държавата… ще кажете.

Отговорът от устата на Салпаров звучи така: „За да помогна. С разединение в България нищо не се случва. Националният отбор го е доказал – хората, когато са единни правят уникални неща и по тези хора може да разбере човек.

„Докато аз съм на това ниво, те трябва да имат мотивацията да се борят с мен“, споделя либерото.

В интервюто с Теодор, връщаме лентата назад. Към едни от паметните моменти в неговата история.

2003-а – началото на кариерата му в националния отбор

„Голямо притеснение имаше у мен, дали ще се справя, дали ще ми се даде шанс, ако не се представя добре. Направих два страхотни мача със Сърбия и няма да забравя, че най-сладките премии се даваха тогава – по 800 долара. Тя заплатата ми месечната беше толкова в ЦСКА.

При нас беше много трудно да в влезеш в основната шестица на ЦСКА, камо ли в националния отбор. Ставаше с много къртовски труд – сега ние сме много смирени, примирени, благосклонни към младите. Преди при нас имаше наказания, шамари в съблекалнята… Кой ще ти даде да изместиш дъртия? Няма кой! Сега всичко стана наготово и не осъзнаваме какво е това нещо да си го извоюваш, да го постигнеш“, добавя волейболистът.

2006-а – първият медал, трети в света

„Гениален отбор и аз съжалявам, че не успяхме да изиграем един финал с този тим. Освен много характери, имаше и много класа, много класа… Бяхме толкова балансиран отбор на всички постове“.