Любо Лазаров разплака България: Поисках жокер в „Стани богат“, макар да знаех отговора, за да се зарадва внукът ми, че баща му ми е помогнал

Когато си стигнал до последните два въпроса, трябва да играеш феърплей, да си сам и без помощ отвън, казва големият победител

За да успееш в “Стани богат”, трябва да си на 68 години, защото те са опит и информация

Журналист е този, който никога няма да продаде истината заради хляба си и е готов да загуби хляба си заради истината

Никога през живота си за 42 години, когато съм постъпвал на работа, не съм питал колко ще получавам

Медийната колегия отдавна познава Любомир Лазаров, след като цялата му професионална кариера е изградена във вестниците и в БНР. Работил е в “Земеделско знаме” и “Континент”, бил е зам. главен редактор на “168 часа”, после дълги години е главен редактор на интернет страницата на “Радио България” – част от БНР.

Преди ден обаче цяла България научи за 68-годишния журналист, който със знанията и опита си стигна до последния, най-труден въпрос за 100 000 лева в умната игра “Стани богат” по Би Ти Ви. Това се случва едва за трети път в 22-годишната история на предаването у нас.

– Г-н Лазаров, превърнахте се в сензация за една нощ, след като спечелихте 50 хил. лв. в “Стани богат” – едва третият играч сте за 22 години, който със знанията си отваря въпрос за 100 хил. лева. Как стигнахте до “Стани богат”?

– Беше преди една година, когато си подадох апликацията. Имам 4-ма внуци, единият е бебе на 6 месеца. Но с останалите трима една вечер след Нова година гледаме предаването. И те: “Дядо, моля ти се, вземи да отидеш в “Стани богат”. Абе как ще ходя да се излагам? Но те настояха и аз попълних въпросника онлайн. Обадиха ми се точно след една година. Миналия февруари го подадох и този февруари поискаха да се видим в чата визуално за кратък разговор. Три дни по-късно ми звъннаха: на 1 март запис.

Това е предисторията.

– Какво се случи в предаването?

– В тая игра нещата са двупосочни, даже трипосочни. Едното е – знаеш отговора. Другото е – опитваш се да търсиш някаква логика. Третото е – играеш вабанк, налучкваш. При мен имаше въпроси от двата вида – някои отговори знаех, за други търсех логика. Първия жокер го използвах с публиката. Аз имах едно мое настроение за използването на жокерите. Обикновено към публиката състезателите се обръщат за по-лесни въпроси, първоначалните.

Аз я попитах за въпроса: Кой е най-големият полуостров – Арабският, Скандинавският, Пиренейският или Индокитай. Знам, че е Арабският, но се зачудих за Индокитай. Публиката ми помогна, че наистина е Арабският.

Следващият, който за малко да ме препъне, беше смях: В организма на коя птица се съдържа киселина, в пъти по-силна от киселината, която се слага в акумулаторите на автомобилите? Предложените отговори бяха: лешояд, бял орел, синя чапла и кокошка. Не че съм бил притеснен, но все пак там е друго. Замислих се за кокошката, която кълве непрекъснато по земята, яде камъни, всичко. Тя няма стомах, има воденичка, която мели с помощта на камъните, които са вътре. Дали пък в кокошката няма такава киселина?

А смехът беше с Билалов. Много го уважавам този човек за атмосферата, която създава между себе си и играча. Предразполага да си спокоен, да не се паникьосваш. Той е изключително интелигентен мъж със страхотно чувство за хумор.

Поисках 50 на 50 и кокошката изчезна заедно с орела. И той вика: “Оф, отдъхнах си, защото тия кокошки ние ги ядем”. Така реших, че е лешоядът, който яде мърша, кокали, трябва да има нещо, което ги разгражда.

– Кога ви потрябва третият жокер?

– На 13-ия въпрос: Какво държи в дясната си ръка Статуята на свободата? Факла, Декларацията за независимостта, сноп стрели и вериги. Естествено, държи факла, това го знам много добре. Но реших да звънна на сина ми с жокера “Обади се на приятел”.

Защо, попита ме Билалов, след като знаех. Но си имах съображения, които после му казах. Обадих се на сина ми и преди да му изредя отговорите, той ми каза правилния.

– Защо все пак поискахте жокера? Не ви ли се стори по-разумно да го запазите за въпрос, чийто отговор не знаете?

– По две причини. Хората, които ме познават, ще ми повярват, че е така. Първата е, че в публиката бяха малкият ми внук с жена ми, който беше невероятно щастлив, че баща му ми е помогнал. Другата е, че от 13-ия въпрос нататък – макар че никой не е стигал до тях, са въпроси, на които трябва да знаеш отговора. Там логиката едва ли ще помогне. А когато си стигнал до това ниво, трябва да играеш феърплей, да си сам. Ти решаваш. Не е честно към играта някой да ти помага, да ти търси в гугъл.

И се появи 14-ият въпрос: На коя дума завършват трите части на “Божествена комедия” на Данте – “Ад”, “Чистилище” и “Рай”? Тя е една и съща. Реших да се пошегувам и попитах Билалов да маркирам ли първо, или да обяснявам? Той така ме погледна и каза: “Маркирай”.

Думата е “звезди”, казах аз.

Половината “Ад” го знам наизуст. Чета го от дете

– Защо? Не е много детска книжка, как попаднахте на нея?

– Вкъщи имаме първото издание на български език с илюстрациите на Гюстав Доре – голям формат е, с невероятни черно-бели гравюри. То е в превод на Константин Величков от 1909 г. – първият превод на “Ад”. Издадено е през 1957 г. в България. Като малък са ме впечатлили илюстрациите, естествено. Покрай тях тръгнах да го чета, без да разбирам нищо, все пак езикът на Константин Величков е от 1909 г. Баба ми много ми помагаше, защото съм я питал за много от думите. Периодично през годините съм чел “Ад” и всеки път с възрастта разбираш различни неща. Невероятно произведение е.

“Чистилище” и “Рай” въобще не са популярни, те не са и преведени. “Ад” има един превод на Кирил Христов от края на 20-те години на миналия век, след това са го превеждали и други. Изключително трудно е, защото и трите са написани на тосканското наречие на староиталиански. Все пак това е текст от XIII в., Данте е роден през 1265 г.

Сега за 700-годишнината му преди две години Кирил Кадийски го преведе и го издадоха на български.

Казах думата “звезди”, защото последният стих в “Ад” е: “И пак видяхме светлите звезди”. “Рай” завършва с “Любов, която движи слънцето и другите звезди”. А на Билалов казах: “Чистилище” ще го оставя на тебе, ти да го кажеш”. За да има някаква забава, все пак е тип шоу.

– Как приехте последния, 15-и въпрос?

– Светна зеленото (за верен отговор), Билалов каза: “Прецедент, ще отваряме 100 хиляди” и спря играта. Според правилата екипът трябваше да подготви конфети и водещият, пък и аз да се преоблечем за новия епизод. Каза ми: “Аз отивам да пуша, ти стой тука, няма да мърдаш никъде”.

Като се върна, обяви:

“Облякъл съм си златната риза за този въпрос”

А той беше: На коя държава е знамето, което е различно от двете си страни?

Казах: Не знам. Не можех да отговоря на този въпрос и няма защо да гадая, при положение че съм стигнал 50 хил. лева, а съм заключил 2000 лв. Не съм хазартен тип, за да налучквам. Отговорите бяха Непал, Буркина Фасо, Парагвай и Либерия. Оказа се, че парагвайското знаме, което е с вертикални цветове червено, бяло, червено, има от едната страна на бялото поле герба на държавата, а от другата – държавен печат. Това е разликата.

Отказах се и това беше цялата история.

– Очаквахте ли да спечелите?

– Не, не може да очакваш, не знаеш какво ще се случи.

– Историята ви звучи като част от филма “Беднякът милионер” – всеки въпрос сякаш има отговор от живота ви. Затова ли вашето участие се превърна в толкова голяма новина?

– Първият човек, който спечели 100 хил. лева, беше при Ники Кънчев – бащата на Искра Ангелова.

Той спечели с въпроса: Коя година е било по руския календар, когато по новия е 1700? Отговори правилно, но го дисквалифицираха, защото подписваш декларация, че нямаш роднини в медията. Това беше единственият човек, който отговори на последния въпрос.

Вторият участник, който стигна до 100 хил., беше с въпроса: Кой актьор е участвал в запис на групата “Оейзис”? Той имаше останали жокери и също не ги използва. Отговорът е Джони Деп, но участникът сгреши и всъщност спечели 3000 лв., колкото беше заключил.

Така че на практика аз се оказвам единственият човек за 22 години, който е спечелил 50 бона. В крайна сметка това е игра с пари. А Господ ми прати за тези пари въпрос, който за мен е детски, макар че за много хора е доста труден.

Като свърши всичко, от екипа – все млади хора, се хвърлиха да ме прегръщат, като деца се радваха. Един от тях ме попита откъде знам думата в трите части на “Божествена комедия”, нещо, което той дори не бил чувал.

Всъщност съм го учил в училище, в университета и съм го преподавал в гимназия. Навремето за 6 месеца замествах моята учителка по литература в 11-а гимназия, където съм учил. Точно бях завършил българска филология в СУ, когато тя замина за чужбина и ми се обади да я замествам. Училището вече беше станало Софийска математическа гимназия и там на 9-и клас предавах и “Ад”. Няма да забравя един Сашко, който в темата за Данте, която им бях дал да пишат, беше завършил със: “Затова неслучайно можем да наречем Данте певец на ада”.

– Зарадваха ли се внуците ви, след като те са причината да стигнете до този успех?

– Да, децата бяха много щастливи. Големият ми внук, който веднага отворил да чете историята на “Стани богат”, ми каза: Знаеш ли, че

ти си единственият, който е спечелил такава сума,

освен че си третият, който е отворил въпрос за 100 хил. лева.

– Какво и колко трябва да знае човек, за да играе успешно в “Стани богат”?

– Трябва да е на 68 години, защото те са опит и информация. Преди дни млад човек в играта трябваше да отговори на въпроса: Коя историческа личност е тровена, давена и стреляна? Отговорите са Распутин, Ленин, Сталин и Троцки. Оказа се, че той изобщо не знае кои са тези хора.

– Защо младите не са информирани, а възрастните са със самочувствието, че знанията им са по-стабилни?

– Защото младите хора, ако ги интересува нещо, отварят гугъл и четат там.

– Кое му е лошото?

– Няма нищо лошо, но четат само това, което ги интересува. При нас нямаше гугъл, ние четяхме книги и там намирахме информация. Днес биха потърсили в гугъл единствено кой е бил тровен. Аз съм чел историята на Руската империя и знам, че това е Распутин. Разликата е тази – ние четяхме книги, от които научавахме много неща. А те научават неща, които ги интересуват, защото в гугъл трябва да напишеш думата и тогава излиза информация за нея.

– Какъв е професионалният ви път, който изгражда голяма част от житейския ви опит?

– Завърших българска филология и след това – в края на 1978 г., започнах да работя във в. “Земеделско знаме” като коректор. Там всъщност минах през всички нива на професията, изключително полезно ми беше. Когато напуснах вестника, бях отговорен секретар (човекът, който отговаря за цялостния дизайн на вестника – б.а.). Точно тогава колегите бяха започнали да събират екип за в. “Континент” и ми се обадиха. Съгласих се да участвам в правенето на вестника – английски тип, голям формат, с две тела по 6 страници.

Междувременно, виждайки се с колегите от Пресгрупа “168 часа”, с които бяхме от едно поколение, стана въпрос, че възстановяват “Отечествен фронт”. Дадох им едно рамо, а после участвах и в създаването на списание “Идеален дом”, което излиза още.

Когато продадоха пресгрупата и я купиха ВАЦ, Веселка Василева, с която сме колеги от “Земеделско знаме”, работили сме заедно 13 години, стана главен редактор на “168 часа” и ме повика за неин заместник. След като тя си тръгна, аз също напуснах.

През 2001 г. директорът на “Радио България” – Ангел Недялков, ме покани да направя интернет страница на радиото и така станах неин главен редактор. По това време то имаше сайт, в който на български и английски излизаха един път дневно няколко новини.

– Какво променихте в този сайт, с който БНР всъщност печели сериозни международни награди?

– Доста време ни отне създаването на сайта на “Радио България”. 12 езика. И сега няма такъв сред адекватните на “Радио България” програми – Би Би Си, радио “Чайна Интернешънъл”, радио “Канада”, радио “Прага”. Всички тези програми предават на доста езици.

Отне ни 3 години да направим сайта, в който освен новините имаше и рубрики, подобни на вестникарските – политика, икономика, култура, спорт, земеделие, музика, всичко. Те са все с материали, които представят България, каквато е дейността на радиото. И всичко това, умножено по 12. А като отидох в “Радио България”, имаше два компютъра. Единият на директора, другият просто стоеше, защото всички пишеха на машини.

Пуснахме сайта през май 2004 г. Голямата награда за него беше “Златният чадър” на Международния медиен фестивал в Албена.

– Имате и награда от Европейския съюз за радио и телевизия (EBU).

– И там беше голям фурор. Един път годишно EBU събираше в Женева колегия от радиостанциите, които предават за чужбина. На втората ни среща в Женева представих вече втория ни сайт – интерактивен, в него може да избираш кои рубрики са ти приоритетни, може да ги разместваш и т.н. Нещо, което днес изглежда очевидно, но тогава беше новаторство.

Всеки имаше по 5 минути за представяне. Като дойде моят ред, откарахме един час. “Ама това е Би Би Си. Това и в Би Би Си го няма” – ето такива бяха отзивите. Много приятно.

– Какви са българските медии днес, как ви изглеждат отстрани, след като вече не сте активно зает в тях?

– Наблюдавам безотговорност.

– На какво се дължи?

– Не искам да засягам младите колеги, но много често се срещат публикации, в които се пише ангро. Хората, които са учили журналистика и имат опита, знаят правилата, които трябва да си спазил, за да напишеш и публикуваш един материал. Сега колко от тези правила се спазват?

Ще си позволя да ти прочета един кратък цитат, който е много показателен. Това е член първи от устава на дружеството на столичните журналисти, което е основано през 1905 г. Той гласи: “Член на дружеството може да бъде само журналист, който никога няма да продаде истината заради хляба си и е готов да загуби хляба си заради истината”.

– Преди да се появите в предаването, имаше издания, които посочиха името ви, но на снимката беше друг човек. Защо се е получило според вас?

– Две снимки се появиха в тези публикации – и двете на други хора. Включително и страницата на Съюза на българските журналисти (СБЖ) в интернет публикува препечатка и сложи снимката на друг човек, който не съм аз. Това не е жълта преса, а безотговорност.

В една от публикациите дори ме наредиха, че съм агент на ДС,

и публикуваха досието на жив човек. Продължават да пишат, че съм от Пловдив, а аз съм N-то поколение софиянец.

– На какво учите децата и внуците си?

– Децата ми и внуците ми са научени първо да уважават закона. Аз съм син на двама адвокати, майка ми и баща ми, бог да ги прости, бяха юристи, завършили преди 9 септември – едно различно право се е учило тогава, със старите професори. И децата ми също са юристи, завършили след 10 ноември, което също има значение. Така че в нашето семейство преди всичко правото е било на голяма почит. Аз останах по средата, винаги съм имал наклонности към литература, история. Но пък те двамата взеха професията на дядо си и баба си и са възпитавани повече от тях, отколкото от мен и съпругата ми, защото ние все бяхме на работа – жена ми също е колежка. Те ме научиха да уважавам правото на всеки да бъде индивидуален, да бъде личност, да уважава правото на всички останали да бъдат такива, да бъдем толерантни един към друг, да уважаваме вярата – нещо, което започна да не се среща често, за съжаление.

Научиха ни също и на труд. Мисля, че и ние успяхме да научим децата си на всичко това. Странно ми е, когато млади хора, току-що завършили, си търсят работа и първото, което ме питат, е: Интересува ме колко ще ми плащате. Не на един от тях съм си позволявал – надявам се да са разбрали шегата ми – да кажа: “Точно щях да ви попитам вие колко ще ми плащате, за да ви науча на занаята”.

Признавам правото на всеки да бъде специалист, да може, да знае, но се оказва, че има много, на които капацитетът не е такъв, че да зададат този въпрос.

Никога през живота си за 42 години, когато съм постъпвал на работа, не съм питал колко ще получавам. Виждал съм заплатата си чак когато съм си вземал първия фиш. Същото беше и сега в състезанието. Никакви 100 хил. лева не са ми били в акъла.

– Колко е важно знанието?

– Важно е. Но това състезание показва, че е много ценен житейският опит. Хубаво е, че можеш да прочетеш всичко в интернет, но е хубаво и преди това да го знаеш, а не да го търсиш.