Анте Шимунджа: В Словения инфраструктурата е по-добра, в България има повече пари

Наставникът на Лудогорец – Анте Шимунджа, даде интервю за словенското издание “Ekipa 24”. 51-годишният словенски специалист говори за престоя си в България, за разликата между България и Словения във Футбола и за успехите си с отбора на Мура преди да акостира в Разград. Предлагаме ви акценти от разговора.

Г-н Шимунджа, трябва да Ви поздравим. Не са много треньорите, които издържат година на пейката на Лудогорец.

Наясно съм къде се намирам. Годината беше изключително предизвикателна, динамична и също така поучителна. В Лудогорец не се признава нищо друго освен победите, което е и моят принцип. Когато започнах да тренирам, първата ми мисъл беше, че искам да бъда по-успешен от съперника си във всяко отношение. Знам, че това е невъзможно, че това е нереалистично, но това е манталитетът, който изповядвам.

Често срещате ежедневен натиск. Например след победа с 1:0 веднага възниква въпросът защо разликата не е била по-голяма, че резултатът е трябвало да бъде много повече?

Може би това е първата реакция на собствениците. Те са авторитетни, дават много пари и имат пълното право да изискват невъзможното. Но когато нещата се успокоят, нормализират, когато влезеш в поредица от положителни резултати, тогава всичко е по-лесно. И някои неща също стават по-лесни за обяснение, но това не означава, че следващият тест или предстоящият период ще бъдат по-малко предизвикателни поради това. Евентуална пауза на добри резултати просто не е позволена в този клуб.

Какви са разликите между българското и словенското първенство?

Сравненията са винаги неблагодарни. Но е факт, че в Словения инфраструктурата е по-добра. За сметка на това в България има повече пари. Много повече и в резултат поради финансовите възможности на клубовете, играчите, идващи от чужбина, могат да бъдат значително по-качествени, отколкото са в Словения.

Преди да заминете в Разград, написахте история с Мура

Приказката, която се получи в Мурска Собота в продължение на четири години и половина, дори си струва да се напише в книга. Тогава всички бяхме като едно – заедно страдахме, радвахме се, плачехме или се смеехме. Имахме възможност да надграждаме, някои от младите в тима получиха по-важни роли. Винаги съм подчертавал, че е нужна добра основа, за да може след това да се развиваш. Точно това направихме в Мура.