Христо Бонев: Стоичков понякога бе голям тиквеник

Христо Бонев е роден на 3 февруари 1947 г. в Пловдив. Много трудно е да се обобщи с няколко реда неговата визитка, но при всички положения Зума е сред най-великите, които някога българският футбол е раждал. Поне може да се нарече истинска легенда. Избиран е за играч номер 1 на Пловдив за ХХ век, три пъти е ставал най-добър футболист на България. Доскоро държеше рекордите за най-много мачове и най-много голове в националния отбор, подобрени съответно от Борислав Михайлов и Димитър Бербатов. Зума обаче все още е футболистът, носил най-дълго капитанската лента в държавния тим – цели 42 пъти.

Като футболист става вицешампион с ЦСКА (1968 г.) и „Локо“ (Пд) (1973 г.). Два пъти бечели бронзовите медали с родния клуб от „Лаута“ (1969, 1974 г.). Носител е на купата на Съветската армия през 1983 г. с „Локо“ (Пд). Играе на две световни първенства (6 мача и 2 гола).

7 Dni Sport ви припомня интервюто, което даде Христо Бонев пред „24 часа“ през 2012 година. Тогава той съвсем искрено сподели любопитни истории от живота и кариерата си, като не спести нищо.

– Г-н Бонев, кой беше първият човек, който ви заведе на стадиона, и как се случи това?

– Това беше покойният ми вече брат. Живеехме на ъгъла на Френския колеж, сегашния стадион “Христо Ботев”. Често ходехме да наблюдаваме тренировките там. Един ден, бил съм някъде на 9 години, стояхме с брат ми отстрани и гледахме двустранна игра на юношите старша възраст. И понеже един футболист не достигаше, треньорът им – бате Косьо Енчев, се огледа за някого от нас да попълни състава. Тогава отвън му извикаха: Вземи Зумчето, Зумчето да влиза, и така се появих за едно мачле. Разликата във възрастта бе огромна, но сигурно бате Косьо е видял нещо у мен, защото ме покани да ходя на тренировки с най-малките в “Ботев”, които ми бяха набори.

– А вярно ли е, че сте напуснали “жълто-черните” заради един чифт гуменки?

– Да, така беше. Още на другия ден след въпросната двустранна игра отидох на едно от игрищата до сегашния стадион “Пловдив”, където имаше старо стрелбище и там тренираха най-малките. Преди началото се наредихме всички, за да ни раздадат чисто нови гуменки. Да, но мен ме прескочиха. Аз, естествено, попитах каква е причината. Обясниха ми, че не ми се полага, защото не съм от този район. Тръгнах си много разочарован и обиден. Още на другия ден моите приятели ме заведоха на стария стадион на “Локомотив” на Асеновградско шосе и оттогава досега съм свързан с любимия ми клуб.

– Споменахте за прякора Зумчето. Вие явно си го носите още преди да станете известен футболист?

– Ами този прякор го измисли брат ми. Според него като малък постоянно съм бръмчал насам-нататък. Викаше ми: Стой мирен, ти си като бръмбарчето Зум. Всички останали в махалата и те взеха да ми викат така, та чак до днешно време.

– По време на казармата буквално сте били отвлечен от ЦСКА. Не съжалявате ли, че отказахте категорично да продължите кариерата си при тях?

– Не. Аз вече бях женен, а съпругата ми чакаше дете. След една тренировка на “Локо” се прибрах вкъщи. Изведнъж дойдоха военни с един джип и ме натикаха вътре,
както бях по джапанки, къси гащета и тениска. Казаха ми, че има заповед от Семерджиев, който беше началник на Генералния щаб, за моето прехвърляне в спортната школа “Чавдар”. Беше някаква тайна акция. Беше ги страх да не научи градът за моето прехвърляне и да не се провали акцията. Спомнях си, че караха по някакви селски пътища и чак след Пазарджик излязохме на главния път за София.

– Как продължи след това историята?

– Ами казах им, че в ЦСКА няма да играя, и тогава ме пратиха да копая канали. Колко съм копал, не знам, но един ден при мен дойде Стефан Божков, който беше треньор на националния отбор. Бона, ти си нужен на страната (той така ми викаше), трябва да играеш и да тренираш, а като се уволниш, ще ходиш където си поискаш. Така в крайна сметка се съгласих да играя в ЦСКА.

– И какъв ви е активът с червената фланелка?

– Играх точно 5 мача, в които вкарах 6 гола. Няма да забравя един мач с “Ботев” (Враца), в който направих хеттрик. Генералите хвърляха шапките горе. Ние с Якимов на терена правехме такива неща, които само с Тошо Иванов в “Локомотив” съм показвал на терена. Заради мен задържаха набора три месеца и не го уволняваха само и само да ме навият да подпиша договор с тях. Дори ме заплашваха, че ще ме пратят моряк на корабите. Накрая май им омръзна да се занимават с мен и ме пуснаха.

– Вярно ли е, че сте единственият войник, който е изкарал казармата, без да е положил клетва?

– Не знам дали има друг такъв случай, но аз наистина не успях да се закълна. Много хора не знаят, но аз имам един официален мач с екипа на “Родопа” (Смолян) Първоначално ме пратиха там войник. Тогавашният председател на клуба бе шеф на КАТ – Райчо Дандаров, един изключителен човек. Той дойде с кола да ме вземе от Пловдив, въпреки че нашите ръководители действаха по същото време аз да остана в “Локомотив”. В Смолян играх един мач с “Миньор” (Пк), ако не се лъжа. Интересното е, че още вечерта след мача нашите хора от “Локомотив” бяха издействали да служа в Трудови войски в Пловдив и така ме върнаха обратно в родния ми град. Така се получи от тези премествания, че в Смолян и в Пловдив клетвите на останалите новобранци бяха вече минали.

– По онова време е било трудно да се опълчиш срещу властта, нали така?

– О, аз имах големи проблеми с местните партийци, които искаха да ме преместят в обединения отбор “Тракия”. Повелята на партията беше да се събере всичко най-добро от четирите пловдивски клуба и този нов отбор да ходи по чужбина и да представя достойно родния футбол. Така например Дишков и Тобия Момин отидоха от “Спартак”. От “Локо” бяха избрали мен и вратаря Станчо Бончев. Само че аз не исках и това беше проблем. Тогавашният шеф на окръжния комитет на партията привика мен и баща ми в кабинета му. Предложи да ни почерпи с кафе и боза, които аз отказах. Караха се на баща ми, че ми давал лоши съвети. Нарекоха го фашист – никога няма да забравя това. Аз обаче бях категоричен, че каквото и да става, в “Тракия” няма да играя.

– Споменахте за съпругата ви Ема, която е била вече бременна, когато са ви отвлекли в ЦСКА. Тя ли има основната заслуга да постигнете този успех във футбола и в живота като цяло?

– Да, така е. Аз се ожених доста млад – на 20 години. На 14 февруари 1967 година се взехме, но тогава не знаехме, че това е Свети Валентин. И така досега вече 45 години. Тя е моят пътеводител, тя ми начертава пътя. Всичко, каквото сме правили заедно, не мога да кажа дори че има една грешка. Благодарение на нея имам всичко това. Най-важно е семейното спокойствие. Възпитахме двама сина, с които се гордеем. Те досега не са ни създавали проблеми, въпреки че можеха да използват насам-натам моето име. Сега вече имаме и трима внука. От големия ми син – Христо Бонев, от малкия ми син – Ема Бонева и Юлия Бонева.

Те тримата ме правят много по-богат от Бил Гейтс и всички останали милиардери на света.

– Някой от внуците занимава ли се със спорт?

– Ема е гимнастичка. Наскоро бяхме с нея на състезание в Пазарджик и донесе сребърен медал. Много беше щастлива, когато ми го показваше. Сега тя е на 5 годинки и половина и ще започне да играе и тенис. Юлия е още мъничка за спорт, тя е на 3 години.

– А Христо Бонев-младши не е ли тръгнал вече по стъпките на дядо си?

– Той дано да не прочете това, което сега ще кажа. Преди години го заведохме с баща му на “Лаута” при треньора Недялко Стамболиев – Джеки, който отговаряше за тази възрастова група. Още на първата тренировка бяхме се скрили в едни храсти, защото Христо не даваше да го гледаме. И двамата с баща му паднахме от смях на земята. Прибрахме го вкъщи и не му дадохме повече да се занимава с футбол. Сега вече той е запален по много спортове – преди беше колоезденето, сега тренира бойни изкуства и взе даже на мен да ми показва някакви хватки.

– На колко години е той?

– На 15. Да е жив и здрав, нека си спортува каквото иска. Нали казват, че талантът се предава през поколение.

– В тази връзка не ви ли е мъчно, че двамата синове не станаха големи футболисти?

– Той, Божидар, игра малко в “Локомотив”, но можеше повече. Аз никога не съм използвал възможността си да въздействам на някого заради него – нито на треньорите на “Лаута”, нито в олимпийския отбор, където беше. Но за съжаление се намериха двама души, които побързаха да го освободят, когато аз бях в Гърция, и то по единствената причина, че е мой син. На същите тези съм помагал във всяко едно отношение. Не мога да кажа, че не ми се е искало някой от синовете ми да играе голям футбол, но това пък не ме огорчава, защото всеки си има съдба и начертан път.

– Божидар обаче скоро стана републикански шампион по тенис за ветерани?

– Да, така е. Много е добър. И двамата ми синове всъщност играят добре и в това отношение поне приличат на мен.

– За вашата страст към тениса май не се знае много?

– О, всичко, което е с топка, е вълшебно за мен. Аз играех още като млад футболист заедно с братя Пампулови, Еньо Рангелов на стария ни стадион, там имахме два корта. Когато направиха тенис комплекса “Локомотив” край градския стадион “Пловдив”, вече на стари години биех един треньор, с когото още се закачаме. Това е Кольо Манчев, знаете го, сега е секретар във федерацията ни по тенис. Един път с него играхме, когато по същото време имаше някакъв мач на стадиона. Аз обаче съм много темпераментен, когато излизам срещу Манчев – викам, скачам през мрежата, хващаме се за гушите Та тогава повече хора останаха да гледат нашия двубой, вместо да отидат да наблюдават футболния мач на стадиона.

– Да се върнем на темата за жена ви. В днешно време е модерно съпругите да се изявяват като мениджъри на мъжете си. Та съветвала ли ви е г-жа Бонева по футболните въпроси?

– Конкретно каквато е ролята на мениджъра във футбола – не. Но тя пък ми определяше режима на хранене. А и винаги ми даваше кураж в трудните моменти. Няма да забравя ситуацията, когато трябваше да отида на проби в АЕК в началото на 1979 година. Бях 32-годишен и много неспокоен, тъй като се решаваше съдбата ми. Точно тогава жена ми беше тази, която ми вдъхна увереност, и аз отидох, направих страшен мач и веднага подписах договора.

– Тогава вие разчупихте забраната за наши футболисти да излизат на Запад, където да продължат кариерата си.

– Да, аз бях първият, с когото държавата направи такъв компромис. Но пък дълго време още тази забрана нямаше да издържи, тъй като почти всички държави от социалистическия блок бяха започнали да пускат свои футболисти навън. Иначе сърбите бяха първи в това отношение.

– Бързо ли се адаптирахте в капиталистическа Гърция?

-Да, нямах проблеми. Научих езика точно за три месеца и си говорех спокойно с всички. Даже в началото мои съотборници се съмняваха да не съм някой комунистически агент разузнавач. Според тях не било възможно да усвоя толкова бързо езика им, което по тяхната логика означаваше, че съм бил обучаван тайно в България. Спомням си как се шегуваха с възрастта ми. Постоянно ме питаха на колко години съм, защото виждаха, че се дразнех.

Като те гледаме, май си връстник на Акропола, ми викаха три момчета, които после станаха много известни национали.

– Не ви ли е било яд, че не отидохте в разцвета на силите си в чужбина? Не може да не сте имали изгодни предложения?

– Какво да направя, такива бяха времената. В кариерата си съм получавал точно три конкретни оферти за трансфер в голям клуб. Първата беше по времето, когато треньор на националния тим беше Христо Младенов, лека му пръст. Играхме една контрола срещу “Ювентус” в Торино през 1972 година. Може да ви се стори като чудо, но италианските специалисти, които наблюдаваха тогава играта ми, коментираха, че през целия мач не съм направил нито една грешка – нито в пас, нито във владеене на топката, нито във фаза защита. На официалната вечеря след мача при мен дойде собственикът на “Юве” Джани Аниели и ми подари един радиочасовник във формата на “Фиат”. Тогава той обяви пред нашите шефове, че е готов да даде 1 500 000 000 лирети за мен. 520 лирети бяха 1 долар, което означаваше близо 3 милиона долара, ако отида за 2 години да играя в “Ювентус”. Да, но не ме пуснаха.

– Не ви ли мина през ума идеята да избягате?

– Много хора тогава ме попитаха същото. Родителите ми бяха от работническо семейство и може би така ме бяха възпитали. Баща ми често казваше, че майка и родина не могат да се избират. Така че, ако искате вярвайте, но никога не съм си мислил, че мога да избягам и да оставя и родината си, и близките си хора.

– А другите оферти откъде дойдоха?

– Вторият такъв случай беше с американския “Космос”, където вече беше отишъл да играе Бекенбауер. Той изпрати в България неговия мениджър, вече не му помня името, да преговаря от страна на “Космос”. Срещата беше в тогавашното БСФС и привикаха и мен. На стълбите срещнах Йончо Арсов, който тогава беше помощник на Божков в националния отбор, и ми вика: “Бона, айде честито! Отиваш в “Космос” Дават за теб 1 милион долара.” Като се качих горе обаче, нещата вече се бяха променили. В залата беше един от ръководителите на ЦК на БКП, близък на Тодор Живков. Тогава той обяви, че България не продава хора и толкоз. В същото време целият арабски свят беше пълен с български строители, лекари и медицински сестри, но за футболист не можеше. Говоря за 1978 година.

– И третото предложение ли е било толкова примамливо за вас?

– То дойде малко след това. Отидохме с националния отбор на турне в Аржентина, а те вече бяха спечелили световната титла. Играхме в Буенос Айрес и имам бегли спомени, че това беше първият официален двубой на Диего Марадона за родината му. На вратата на домакините пазеше Фильол, който беше избран наскоро за вратар №1 в света. Вкарах му един гол от 40 метра, който още го помня. Пратих топката със страхотна сила точно в сглобката. На другия ден отидохме в Кордоба за друг приятелски мач. Както си стоях в хотела, при мен дойде един възрастен мъж и ме пита вие ли сте господин Бонев. Каза ми, че долу ме чака президентът на “Бока Хуниорс”, който искал да разговаря с мен. Тогава първи реагираха двама от придружителите на националния отбор, които бяха от онези с пагоните, но цивилни. Направиха обща среща, на която присъстваха още треньори и полицаи. Босът на “Бока” извади един чек на масата и ми вика: Ето ти 2 милиона долара. Те са за теб, ако останеш да играеш 2 години при нас. Другото, което каза на всеослушание, бе, че ако подпиша, след 2 седмици жена ми и двамата ми сина ще бъдат в Буенос Айрес. И естествено, всички от нашата делегация се гипсираха. Тези, цивилните ченгета, обясниха, че всичко ще бъде уредено, но като се върнем в България, тъй като трябва да се говори с партията. И така се разделихме. Шоуто обаче продължи през вечерта. Аз бях в една стая с Христо Христов-Шмайзера – играеше на времето в “Локо” (Сф) и “Пирин”. Изгониха го и при мен дойде един от тези с пагоните. Не мигна цяла нощ от страх да не избягам. Нашите даже си направиха няколко пъти майтап с него, почуквайки силно по вратата и по стените. Реакцията му към мен беше: “Стой, не мърдай оттук. Ще ни отвличат.”

– И тогава Партията май пак не разреши трансфера?

– Естествено. Но знаете ли кое беше най-интересното. Десетина месеца по-късно ме продадоха на АЕК само за 150 000 долара.

– Какво си спомняте от първия си мач за националния отбор?

– Помня, че още тогава взех диригентската палка в ръцете си. Беше в Ниш и играехме май контрола срещу Югославия. Божков беше треньор и ме пусна като дефанзивен халф. Каза ми да играя по-назад, защото имам дълъг и точен пас, и да я подавам напред. Тръгнах няколко пъти на двоен пас, но никой не искаше да ми я подава отново. А като загубим топката, Божков викаше само към мен: Бонааа, връщай се назад! И аз – спринт, та чак жилите ми изскочиха. Така 3, 4, 5 пъти и накрая не издържах. Отидох на тъча и му казах: Другарю Божков, ако си мислите, че само ще тичам, а останалите ще си правят майтап, много се лъжете! Вечерта разбрах, че Гунди отишъл при Чико, ние бяхме с него в една стая, и го попитал: Абе какъв е тоя, той ще ни разкаже играта на всички?

– И с Гунди май бързо сте станали приятели?

– Да, така беше. Бяхме приятели до последния момент. За съжаление си отиде на млади години. Двамата искахме много да играем заедно. Имаше един период, в който се заговори, че ще ме вземат в “Левски”. Аз вътрешно в себе си знаех, че няма как да стане това, но си го говорихме помежду си.

– Г-н Бонев, сигурно са ви питали кой е най-добрият български футболист за всички времена…

– Много пъти и винаги съм отказвал да отговоря директно на този въпрос. Вътрешно в себе си аз знам отговора. Но оставям хората да преценяват. Да не говорим, че е много трудно да сравниш във времето трима коренно различни футболисти като Гунди, Стоичков и мен. Нали това са тримата, които най-често се коментират. Аспарухов беше типичен таран, играеше отлично с глава, но съвсем друг е постът на Стоичков, както и този, на който аз играех. Бях халф, но въпреки това едва наскоро Бербатов подобри рекорда ми по голове в националния отбор.

– Вие държите още един рекорд – за най-много мачове с капитанската лента. Скоро ли ще бъде подобрен той според вас?

– Аз съм единственият от провинцията, който цели 8 години съм бил капитан на националния отбор. Сега обаче се играят повече мачове на националния отбор. По мое време бяха трудни години от икономическа гледна точка. Сега, когато си поискат, федерациите могат да вземат самолета и да играят по целия свят.

– Вие сте единственият от извънстоличен отбор, който е ставал футболист №1 на България, и то три пъти. Този рекорд май изглежда недостижим?

– Трудна работа е някой сега да го подобри. През 1974 година може би трябваше за 4-и път да спечеля приза, но това се видя много на журналистите.

– Под ваше ръководство България игра за последно на световно първенство. Кога пак ще се класираме?

– Не знам.

– Съжалявате ли за нещо през този период?

– Не съжалявам, че се върнах от Кипър, където спечелих купата на страната и станах шампион, без да загубя нито един мач за цяла година. Всъщност жена ми беше много против да се върна и това е единственото нещо, за което не я послушах. Поех националния, защото смятах, че това е мой дълг, въпреки трудностите, които взеха да ми създават още с назначението ми.

– Значи сте имали сериозни противници в отбора?

– Те не знаеха с кого си имат работа. Повечето от тях си мислеха, че като са били четвърти в света, ще намерят един човек, който ще им върви по гайдите. Имах трудности и пречки и от страна на доста журналисти. Но въпреки всичко успяхме да се класираме.

– На световното ви упрекваха за слабата игра срещу Испания?

– Този мач нямаше никакво значение за нас и за съжаление знаете манталитета на българина какъв е в подобни ситуации. Мисля, че каквото можаха, футболистите го дадоха. Повечето от тях бяха почти свършили с футбола.

Нямаше възможност да се направи подмладяване, защото вашите колеги бяха наточили такива ножове… Спомням си бях взел Гонзо в Люксембург. Ей, настана такава олелия, само дето не го изкараха без два крака момчето.

– Но каквото и да си говорим, най-гръмкият ви скандал беше със Стоичков, който ви нарече Господин Никой. Наистина ли сте му простили отдавна тази постъпка?

– Аз от малък го познавам него. Като характер той е много добро момче. Има голямо сърце. Фактът, че той е най-успелият футболист, фактът, че целият свят го познава, е показателен. Знаех го какъв тиквеник е понякога и сега си признавам, аз тогава го чаках да дойде. Надявах се да го направи, защото го исках в отбора. Но много от тогавашните играчи не го искаха, въпреки че на световното в САЩ той ги носеше на гърба като раница. Ако не беше Стоичков, никога нямаше да има 4-о място. И досега често се шегуваме с него как тогава се разбрахме двамата. Не мога да не му простя. Той тогава си позволи да каже неща, които веднага след това е съжалил, че ги е изрекъл.

– Ще назовете ли имената на тези, които тогава не го искаха в отбора?

– Не, те най-добре си знаят.

– Да, но и на самото световно първенство във Франция пак продължиха скандалите около Стоичков. По едно време изчезнаха с Любо Пенев. Разбрахте ли къде са били?

– Това са по-скоро журналистически надувания и преекспониране на ситуацията. Всичко в лагера беше съвсем нормално. Мисля, че бяха дошли жените им в Париж. Аз ги питах след това. Трябваше или да ги изгоня, или да ги оставя в отбора. В един такъв момент нямаше нужда да се правя на велик. Можех да кажа Стоичков и Пенев да си ходят. И какво щяхме да спечелим от цялата работа? Само да се направим на мъже. Та това тяхното не беше никакво провинение.

– А какво е отношението ви към Любо Пенев?

– С него също често се чуваме и разговаряме. Мисля, че ще подобри положението в националния отбор. Първо съм доволен, че изгониха Лотар Матеус, защото, където и да отиде, е като на почивка. И се занимава с неща, които не са свързани с неговите задължения. След това съм доволен, че избраха Любо Пенев, защото с поведението си той оказа, че може да бъде ръководител. Има и знанията, и опита като футболист в чужбина. Да не се заблуждаваме с победата над Холандия, защото после бързо ни приземиха. Но съм сигурен, че с него ние ще постигнем успех. Стига да го оставят да работи. Предстои му много работа и му пожелавам да е здрав, да мисли правилно и да прави това, което той смята, че е добре за българския футбол.

– Вие бяхте един от първите, които обявихте война на БФС и Боби Михайлов. Ще успее ли той да удържи властта?

– Аз искам да не ми обръщат внимание. Аз, като се обърна назад, смятам, че мога да се гордея с това, което съм направил като футболист и като треньор. Аз винаги си казвам мнението. Те изиграха Иван Славков, Бог да го прости, и му взеха властта.
Искаха да го направят още по времето, когато бях национален треньор. Проблемът им е, че те мислят, че както са играли футбол, така могат и да ръководят БФС. Откакто те са на власт, българският футбол върви надолу. Виждат го, знаят го, но не искат да го приемат. Има много свестни хора в Изпълкома и в комисиите, но повечето от тях нямат място там, тъй като лежат на стари лаври.

– Обсъждали ли сте скоро със Стоичков темата БФС?

– За последно му се обаждах, когато прочетох, че Гриша Ганчев се отказва от „Литекс“. Тогава не стана дума за футболния съюз. Но ще дойде време и за това.

– Имахте проблеми с двете колене, сега болят ли ви още?

– В продължение вече на две години ме тормозят. Повече лявото коляно, което е изненадващо за мен. Като футболист съм имал няколко тежки контузии на дясното, а на лявото никога. Сега обаче точно то ме предаде. Направих една операция при д-р Тони Георгиев, който направи артроскопия, почисти мястото, извади шипове, кисти. Но, изглежда, последствията от дългогодишното ми спортуване са големи и не минава. Лошото е, че нямам хрущяли между двете кости и това води до непоносими болки. Но жена ми използва народни рецепти за компреси с билки и колкото могат, те облекчават болката.

– Преди бяхте споменали, че има вариант да се лекувате чрез присаждане на стволови клетки?

– Закога вече да правя това. На такава възраст съм, че мисля, че това е излишно.

Снимка: Фейсбук странца на Организация „Трибуна Спортклуб“