„Наско Сираков звънна и ни събра шепа хора. Показа реалност, която изглеждаше като бездна. Аматьорщина, разхищение…“

Когато преди 11 години при Иво Тонев Левски беше на ръба, и когато „няма пари“ не беше просто реплика, а присъда, си мислех, че краят е дошъл. Видях как се събират стотинки по секторите Б и В, как се праща Баждеков с такси да вземе оборотни пари от Столично заведение, за да може изобщо клубът да излезе за мач плащайки съдийските такси.

Видяхме унижение, хаос и безсилие. И въпреки това — оцеляхме. Защото зад емблемата стояха хора, а зад хората стоеше любов.

После дойде още по-мрачната сутрин. Наско Сираков звънна и ни събра шепа хора, на които ни показа една реалност, която изглеждаше като бездна. Аматьорщина, разхищение, безпаричие. Дори той изглеждаше готов да се предаде. И може би всеки друг клуб щеше да се предаде.

Но не и Левски. Не и ние.

Защото тогава се случи нещо, което не може да бъде обяснено на никой, който не изпитва чувствата, които един фен на Левски има. Пенсионер даде от пенсията си. Дете счупи касичката си. Хора без пари дадоха последното си. Не защото вярваха, че ще станем шампиони. А защото не можеха да си представят да живеят в свят без Левски.

И на 14.06.2021 г. едни момчета излязоха не просто да играят футбол. Те излязоха да пазят клуба жив. Не със заплати. Не с блясък. А с достойнство.

Живко Миланов и тези момчета не предадоха Левски, когато беше най-лесно да си тръгнеш. И затова имената им ще останат. Не само в статистиката, а в паметта на хората.

После дойде надеждата. Бавно. Трудно. Почти неусетно.

През новия спонсор.

През гениалния Станимир Стоилов.

През Купата.

През всички съмнения, скандали, разделения и разочарования.

И някак стигнахме до човека от Саламанка — Дон Хулио Веласкес. Последният възможен избор. Посрещнат с недоверие от мен и масата фенове. Подценен. Почти отписан още преди да е започнал. И точно там иронията на футбола напомни старата истина — понякога последните стават първи.

Защото Левски никога не е бил просто клуб. Левски е онази необяснима сила, която те кара да останеш, когато всичко крещи да си тръгнеш. Да вярваш, когато няма причина. Да обичаш, когато боли ужасно.

И може би точно затова думите на Толкин звучат толкова истински точно за нас:

„Там, где крачка до гибел остава, там надеждата често изгрява.“

Стига за днес…А утре… утре ще дойдат и останалите ми думи.

Защото има любов, която не може да бъде разказана наведнъж.

Особено когато тази любов се казва Левски.

Ако искате децата Ви да се научат да Обичат и да разберат, какво е Любов – Заведете ги на мач на Левски!

Хората, които не предадоха Левски :

Наско Сираков
Живко Миланов
Радослав Цонев, Борислав Цонев, Илия Димитров, Здравко Димитров, Ивайло Найденов, Стивън Петков, Симеон Славчев, Билал Бари, Георги Александров, Валери Божинов, Звонимир Миколич и Пламен Андреев.

От профила във фейсбук на Илиян Костадинов