Армен Назарян на 50: Постигнах всичко, за което съм мечтал

Легендата на българската, арменската и световната борба Армен Назарян навършва днес 50 години. Двукратен олимпийски, трикратен световен и 6-кратен европейски шампион като състезател, той си извоюва място както в Залата на славата в САЩ, така и в родната митология. Един от малцината, успешно преминали през ситото на тепиха и след това постигнали златни победи и като наставник. На два пъти е Спортист №2 на България, за да бъде избран за Треньор №1 през 2013-а година.

Началото

Всичко започна в град Масис, на 10-ина километра от Ереван. Още от малък бях доста буен и моите родители трябваше да намерят начин да разходвам енергията. Може да се каже, че малко след като проходих, влязох в залата за борба и не излязох от нея. Беше като любов от пръв поглед, както се казва. Започнах при Роберт Нерсесян, който е трикратен европейски шампион. Той първи ми показа някои от хватките и движенията. Бях по-дребен като ръст и телосложение, не съм бил повече от 30-ина килограма, но бях много силен, бързо учех техниките и успях да направя впечатление с уменията си. През 1987-а ме приеха в спортното училище в Ереван. Тогава с мен се захвана треньорът Роберт Асерян. При него започнах да доусъвършенствам техниките си и така продължих устрема към големите победи. Всеки ден тренирах моята запазена марка – центура. Той не може да се изпълнява от всеки, защото има много сила и техника в него. 20 години го използвах, коронна хватка, която хората винаги като видят, че се боря, казваха, че ще сложат партер и дотам е съперникът. Мотивация, режим, подготовка, винаги съм бил концентриран само върху това. Винаги съм работил да се усъвършенствам, тренирал съм без да спирам.

Първата титла

Златото в Атина дойде сякаш като най-добрия възможен подарък, който можех да си направя за 20-тия ми рожден ден. На европейското първенство в Гърция през 1994-а отидох като фаворит за титлата и напълно опрадвах това доверие. Това е първата ми европейска титла, от общо шест. И една от най-ценните, защото затвърди моята увереност и още повече ми показа, че мога да победя всеки един съперник на тепиха. В онези години бях най-добрия в категория до 52 килограма. По онова време бе поставено и началото на бъдещото ми преминаване от Армения към България. Бащата на моята съпруга Инга беше президент на федерацията по борба. Тогава с националния отбор на Армения, по покана на г-н Гриша Ганчев, направихме няколко съвместни лагера в България. С националния ни отбор правехме подготовка тук, след това участвахме на европейско и световно, а аз неизменно печелех отличия. Сякаш е било писано да се случат нещата по този начин. Но още тогава г-н Ганчев ме е видял, направил съм му впечатление.

Триумф в Атланта

Игрите в Атланта бяха исторически, както за мен, така и за цяла Армения. До този момент страната ми нямаше олимпийски шампион, не и като самостоятелна държава. Бях много силен на този турнир. Отидох като фаворит. Знаех, че отивам в Атланта, за да стана първи. Това беше мечтата ми още като дете. Към онзи момент винаги съм правил всичко, именно с тази цел, да спечеля златния медал. Не само за себе си, но и за семейството си, за цяла Армения. До началото на Игрите в Атланта вече имах 8 медала. Бях на 22 години, а в моята категория имаше шампиони от Барселона и Сеул. Почти всички обаче ги бих с технически туш. Като се прибрах в Армения, ми устроиха голямо посрещане. Всички искаха да се снимат с мен, канеха ме по телевизионни предавания. Носеха ме на ръце. Дадоха ми премия от 10 хиляди долара. Тогава обаче не мислех за пари. За мен най-важното беше, че съм спечелил олимпийското злато. Емоцията бе неописуема. Но това беше и последното ми голямо състезание за Армения. След това дойдоха разговорите с г-н Гриша Ганчев и с Валентин Йорданов. Те ме поканиха да се преместя в България.

Смяна на паспорта

Всичко стана много бързо. От Армения не искаха да ме пускат, но аз го бях взел като решение. И не съжалявам, напротив, радвам се. Тук в България открих своята втора родина. Видях колко много държи България на своите големи имена. Хората уважават спорта, уважават заслужилите. Когато се движа по улиците, винаги има едно уважение. Свикнах с това и поисках да остана. Гриша Ганчев ме откри, идваше на различни турнири. Каза ми, че ако искам да участвам за България, мога да дойда и да стане. Така и се случи. Даде ми шанс да го направя. Обещах да взема много медали и го направих. Много се радвам, че с указ на президента Петър Стоянов и с помощта на г-н Гриша Ганчев взех българско поданство и по най-бързия начин можех да участвам на световни и европейски първенства. За Армения имах осем медала, а тук взех още 11. Спечелих олимпийски и световни титли. Още същата година, когато дойдох в България, спечелих бронз от световното първенство в Полша. След това дойде и първата ми титла, като борец от България. Тя беше на европейското първенство в Минск през 1998-а. Тук се чувствам и като арменец-българин и като българин-арменец. Винаги искам да има добри отношения. Тук е християнска държава, всички арменци говорят за България хубави неща.

Игрите в Сидни

Олимпийският турнир там беше много тежък. Аз вече се борех на 58 килограма, защото трябваше да продължавам да свалям много, а това беше една от най-големите ми мъки през цялата кариера. Не всички знаят, че в Сидни, когато отидох, имах спукани ребра, стисках зъби, плаках, плексит също имах. Но бях отишъл за медал, да се боря докрай. За мен това е изключително ценен медал. В Сидни се борих с най-здравите и тежки противници, все олимпийски медалисти. На финала бях с корееца Ким беше много силен, два пъти световен шампион, надви Мелниченко, с когото играех трудно. Два пъти го вдигнах много лесно и даже се учудих как може да стане два пъти световен шампион в нашата категория. Емоцията беше много голяма след финала. Мечтаех да стана веднъж олимпийски шампион, а ето, че вече бях двукратен златен медалист. Веднъж за Армения и веднъж за България. Постигнах всичко, за което можеше да мечтае един спортист. Направих го с много лишения, много болка, но и много желание. След тази олимпиада станах три пъти световен шампион и още два пъти спечелих злато от европейски първенства.

Болката от Атина

Вярвам, че заслужавах да стана трикратен олимпийски шампион. Вече бях преминал в категория до 60 килограма. Спечелих бронзов медал, но за мен това бе разочарование. Бях отишъл за трета титла. Но имаше съдийски грешки, които ми попречиха, а аз също така допуснах и някои неточности. Получиха се неприятни спънки. Не ни разрешиха да правим центур. Защото се получавало контузии. Казах им да носят възглавници и да ги свалям на тях, да си взема точките. Не съм искал да контузия никой. Но с премахването на коронната ми хватка, непосредствено преди началото на този турнир, нещата бяха доста трудни вече. Трябваше за няколко месеца да пренастроя играта си. Въпреки това бях много близо до титлата. Схватката с корееца Юн на полуфинала си беше моя. Ако бях спечелил този мач, щях да стана трикратен олимпийски шампион. След това останах за още една олимпиада. Но беше голяма мъка за мен, защото трябваше да се боря не само с противници, но и с контузии и сваляне на килограми. Всяка година си казвах, че това ще е за последно, но когато спечелиш медал, отново искаш да го направиш. Спечелих още една титла от световно първенство, един път станах и втори в Европа. Успях да удържа до Пекин, желанието ми за тази трета олимпийска титла бе наистина много голямо. Тръгнах добре там, с две победи, но след това загубих от Рахимов от Азербайджан и вече нямаше значение на кое място ще завърша. Аз бях отишъл за златен медал и нищо друго. Винаги съм казвал, че при мен невъзможни неща няма. Сърцето трябва да е голямо, да издържи на тръпката, битките, контузиите, свалянето на килограми, съдийските решения, действията на противника и всичко останало. Това беше и последното ми състезание.

Треньорска кариера

След като се отказах от състезателна дейност изкарах 3-годишен курс, на най-високо ниво, в Международната федерация по борба. Исках да остана близо до тепиха, това е моят живот, обичам този спорт и съм правил всичко за него. Голямата ми мечта беше да спечеля трета олимпийска титла. След като не успях да го направя като състезател, исках да го направя като треньор. Работих много в това естество, винаги сме имали европейски или световни медалисти. Но мечтата ми да стана олимпийски призьор не успях да я изпълня. Бяхме готови 2020-а в Токио, но пандемията се отрази. Това отлагане с една година се отрази на момчетата. Иво Ангелов за него беше също от значение. Голямата ми радост все пак бе, че станах Треньор на годината. Смятах, че в Сидни можех да получа това признание като спортист. Имах такава мечта, да постигна всичко. Само Спортист на България ми липсва. Когато бяхме 5-има олимпийски шампиони не е справедливо да се избира между тях. Някои се обидихме, което беше нормално. Но оцениха труда ми като треньор, ставайки №1 през 2013 година. Тогава Иво Ангелов стана световен и европейски шампион.

Наследството

Много се надявам, че ще видя трета олимпийска титла в лицето на моите деца. Винаги съм мечтаел в къщата ми да има три златни медала. Едмонд ми обеща обаче да направи дори повече. Гриша също върви по тези стъпки. Много е важно да имаш цел и да вярваш в нея, да я следваш. Очаквам Едмонд да ме надмине. Надявам се, че и Гриша ще успее да го направи. Семейството ми е най-голямото богатство. Аз се гордея с тези три деца – Едмонд, Гриша, Инес и съпругата ми Инга. Няма по-важно от това. Младите трябва да се отдадат изцяло на спорта. Да показват уважение към треньора и към спорта. Трудът винаги се оценява, рано или късно. Трябва да имат цел и да я следват. Да се борят до последно.

Автор: Хари Латифян / „Тема спорт“