АС-23 и ЦСКА на 100 години, славния „армейски“ отбор празнува юбилей

„Само Левски вековен!“, пее гордо Сектор Б. Но само Левски ли е столетник? Една епидемия броди напоследък из родните клубове – да се изкарват с вековна история. Има обаче една „малка“ подробност – за рождена дата те посочват създаването на първите футболни (и не само) клубове, възникнали в градовете, като удобно се премълчава имат ли те пряка връзка със сега съществуващите отбори.

Социалистическата футболна историография дълги години игнорираше фактите, които съвсем красноречиво доказваха родствената връзка на ЦСКА с друг армейски клуб – АС-23. Те обаче не могат да бъдат изтрити – точно преди едно столетие, на 28 октомври 1923 г., неделя, се учредява Офицерски спортен клуб (ОСК) А.С. 23 от обединението на Атлетик Клуб (съществуващ от март 1919 г.) от района около улица „Цар Иван Асен II“ и ОСК Слава (датиращ от 1921 г.) от квартал „Редута“. В основата на сливането е едно отнето игрище – атлетиците стават бездомни, след като техният терен е взет от общината заради предстоящо строителство на нова сграда на Софийския университет. Слава пък има свое игрище в местността „Пустинята“ в Борисовата градина, точно там, където днес се разпростира стадион „Българска армия“. Преговорите за обединение продължават цяла седмица, а на 4 ноември 1923 г. тържествено е прокламиран новият клуб, който твърде скоро

трябва да преживее

и нова неправда

След края на Първата световна война една от съставните части на АС-23 – Атлетик, започва работа на отреденото му от общината място за игрище южно от езерото Ариана в Борисовата градина. Теренът е неравен и обрасъл с храсталак. За подравняването му са изхарчени 4000 златни лева, а облагородяването става с доброволния труд на десетки хора. После строителните дейности спират, а същият терен е предоставен от столичната община през април 1924 г. на… Левски, който изгражда там своето първо игрище. Сключено е споразумение, според което сините трябва да обезщетят АС-23 за направените разходи с краен срок една календарна година. От умрял писмо – и спорът отива в съда, където новият клуб печели, но и до ден днешен не получава и стотинка от дължимата сума…

На 27 януари 1925 г. софийската община отпуска „за вечни времена“ на АС-23 парцела в местността „Пустинята“ като компенсация. Игрището отначало представлява гола поляна с барака за събличане край нея. До началото на 40-те години на миналия век, с частни парични дарения и държавна помощ, става най-модерният ни стадион, който първи у нас има тревно покритие и дренаж, като отвсякъде е заобиколен от трибуни.

Историята на АС-23 е сравнително кратка и продължава малко над 21 години. Още с появата си изпъква като клуб не като другите. Цветовете са черно и бяло, на емблемата си има изправен черен лъв в бял кръгъл щит, ограден в черен кант, а кръстник на знамето става тогавашният министър на войната генерал-майор Иван Вълков. Първият му председател е кадрови офицер, в ръководството влизат военни и полицаи. През годините клубни шефове стават генерал от Въздушните сили, главен редактор на популярния по онова време вестник „Утро“, известен юрист… Някои от тях след деветосептемврийския преврат са пратени в затвора от така наречения Народен съд.

АС-23 бързо става

не само елитен,

а и елитарен

добре организиран клуб с изрядна документация, развиващ много спортове. И още по-бързо се превръща в страшилище за Левски. Сините апологети старателно крият и до днес един нелицеприятен за тях факт – АС-23 е единственият български клуб, постигал двуцифрена победа над Левски – 11:4 на 22 януари 1939 г. в среща от турнира за Коледната купа на вестник „Спорт“. Разгромът при това идва на игрище „Левски“, отнето от някогашния Атлетик. Асистите, както ги наричат на времето, два пъти са столични първенци и стават държавни шампиони през 1931 г., а десетилетие по-късно печелят и Царската купа на финала в Добрич, който е част от националния събор в чест на първата годишнина от освобождаването на Южна Добруджа и мирното й присъединяване към Царство България.

Клубът е известен с продуктивната си детско-юношеска школа, от която излизат цяла плеяда известни футболисти. Капитан на отбора е най-добрият голмайстор на България преди Втората световна война – Любомир Ангелов-Старото, капитан и на националите ни, а освен него в А тима са и останалите от нападателната петорка – Георги Пачеджиев-Чугуна, Владимир Тодоров-Балерината, Бенжамен Аструг и Вучко Йорданов. В своето недълго самостоятелно съществувание АС-23 изгражда 13 национали. При това в състава военни няма, а само аматьори, които изкарват прехраната си не от футбол. Бяло-черните печелят забележителни победи и на международната сцена като 5:3 над френския Марсилия през 1936 г.

През 1944 г. АС-23 е първи в столичната елитна дивизия, а държавното първенството е прекратено от политическите трусове в страната. Идва краят на асистите или началото на живот под друга форма. Клубът е заклеймен като „фашистки“, защото е отбор на царското офицерство, а новата власт на всяка цена иска да скъса с всичко предишно, обявено за ретроградно и реакционно. Единственият възможен начин за оцеляването на АС-23 е сливането му с други клубове под ново название. На 9 ноември 1944 г. се обединява с Шипка-Победа и Спартак от квартал Подуяне под името Чавдар. За клубен шеф е избран някогашният зам.-председател на АС-23 генерал Владимир Стойчев, който по същото време командва армията ни в Отечествената война, в управата е включен бъдещият военен министър Добри Джуров, който впоследствие ще се окаже ключова фигура в историята на ЦСКА, а секретар става също кадър на АС-23 – бъдещият външен министър Иван Башев, който по-късно ще загине при мистериозни обстоятелства на Витоша.

Основа на състава на Чавдар дават дотогавашните титуляри на АС-23, сред тях са и футболисти, които скоро Левски, под крилото на министерството на пощите, телеграфите и телефоните,

ще „напазарува“ и

ще се превърнат

в сини легенди –

Георги Пачеджиев-Чугуна, Иван Димчев-Бачин, Драган Георгиев. Чавдар получава небесносини екипи и съвсем естествено играе своите мачове на стадиона на АС-23. Още през 1947 г. става клуб към профсъюза на военните, но изпитва финансови затруднения, които са причината да изпадне от елита на столичното първенство. Чавдар официално е военизиран на 15 февруари 1948 г., когато преминава към ЦДВ (Централен дом на войската) – организация, включваща театрални, певчески и други културно-масови военни колективи и приема названието ЦДВ. Малко по-късно идва и обединението със Септември под името Септември при ЦДВ. Останалото е славна история…

Така „дървото на живота“ на бъдещия ЦСКА добива своите ясни очертания. В такъв случай колко са шампионските титли на червените – 31 или 32, ако прибавим и трофея на АС-23 от 1931 г.? И няма ли националните купи на армейците да станат с една повече, включвайки тази от „финала на Обединена България“ през 1941 г.? Оставяме очевидните отговори на бъдещата ни футболна историография…

Автор: Любомир Серафимов / „Тема спорт“