„Информацията Ви е истина, предложиха пред очите ми 1 000 000 в долари на Христо С. Стоичков, за да се предаде, реши за под 12 секунди.“

Откъс от книгата: „Сашо Диков – истината боли“

Глава 34. ДАВАЙ. ИВАНЕ, ВОЛГАТА ТЕ ЧАКА!

Смешни бонуси – големи постижения: защо българите печелеха повече медали и уважение през 80-те. Моят рекорд с Райнхолд Меснер. Шок по време на софийските гостувания на Примо Небиоло и Франц Бекенбауер. Как Стоичков отказа един милион долара подкуп. Сълзите на Галина Белоглазова и на Митко Бербатов.

Може да звучи странно, но не спецификата на телевизионния формат в „Дикoff“ ме накара да се отдалеча от спорта. От 3-4 години изгубих интерес към темата, защото у нас нещата преминаха във фарсова фаза, особено в сферата на футбола.

Това не значи, че искам да омаловажа постигнатото от много наши спортисти. България открай време е изумявала света с постижения като това на Иван Лебанов на олимпиадата в Лейк Плесид през 1980-а. Той спечели бронзов медал в ски бягането на 30 км и само двама руснаци бяха пред него, всички скандинавци останаха назад. Те трябва да са преживели тежко загубата – някакво момче от малка южноевропейска страна като България ги бие на олимпиадата! Тук трябва да добавим и един важен детайл: докато нашият състезател бя¬гаше на пистата, отстрани с всички сили тичаше треньорът Трендафил Мартински и го окуражаваше: „Давай, Иване, давай, волгата те чака на летището!“.

Такава беше наградата за олимпийските шампиони тогава. На сребърните медалисти им се полагаше лада, на бронзовите – москвич. Но Иван не само че не го чакаше волга, ами и спечеления москвич дълго време го мотаха, докато му го дадат най-накрая.

А какво да кажем за Петър Понангелов-син, който засрами скиорите от големите алпийски страни? През 1977 година в Кранска гора той стана европейски шампион за юноши, през март същата година се класира пръв и на международното състезание за купа „Боровец“. През 1979-а смая света на едно от най-престижните места за скиорите – Венген, макар че там остана втори.

***

През всички изминали години като коментатор аз съм имал драматични срещи не само с големите футболни шефове като Илия Павлов, Георги Илиев или Гриша Ганчев и Васил Божков, ами и със спортисти от световна величина. Постигнах и своеобразен рекорд с най-големия алпинист за всички времена Райнхолд Меснер, първият човек, покорил всичките 14 осемхилядника.

Едно от нещата, с които той е известен извън алпинизма, е, че не понася журналистите. Ако е много наложително, им отделя от 4 до 6 минути най-много. Веднъж мои познати от италианския вестник La Gazzetta dello Sport ме предупредиха, че в уречен час Меснер ще бъде в редакцията и ще отговаря на читателски въпроси. Казаха ми, че след това ще мога да направя кратко интервю по телефона с него. Обадиха ми се, както беше уговорката, започна интервюто, шестте минути минаха, минаха и шестнайсет, а Меснер не спираше да говори. Интервюто беше на немски, неговият роден език, така че италианците отсреща не разбираха за какво става дума и ми казаха, че са останали сащисани от трийсетминутния ни разговор. А когато ме попитаха какво толкова сме обсъждали, им отговорих, че просто съм се подготвил добре и на човека явно му е било интересно.

Съвсем различни спомени имам от дългогодишния шеф на международната федерация по лека атлетика Примо Небиоло. Когато трябваше да дойде в България, за да го правят почетен член на НСА, в Италия срещу него беше започнало разследване за пране на пари, укриване на данъци и т.н. А аз, с цялата си наивност тогава, съобщих и на организаторите, че няма да му се разминат въпросите, свързани с разследването за далавери. И когато отидох на срещата след цере¬монията по връчване на почетната докторска титла, един съгледвач се приближи до преводачката, прошепна ѝ нещо и тя обяви, че „с това пресконференцията приключва“.

Не повторих грешката с предупреждението при идването на ви¬цепрезидента на УЕФА и шеф на Германския футболен съюз Егидиус Браун, човек на почтена възраст, когото НСА искаше да уважи по схо¬ден начин. Имаше сума ти скандали, свързани с футболния съюз, и аз не му спестих въпросите. Започна доста горещ диалог, в един момент преводачът отказа да продължава, само че аз не спрях да питам на нем¬ски. Егидиус Браун не издържа и каза: „Обиколил съм света, никъде с мен не са се отнасяли по този начин! Това е абсолютно скандално!“. Така преждевременно приключи и тази пресконференция. След някой и друг месец дойде и редът на Франц Бекенбауер да пристигне у нас, за да го правят и него Доктор хонорис кауза на НСА. Организаторите обявиха, че няма да има пресконференция, но точно преди началото на церемонията той трябваше да изнесе лекция. По същото време до мен стигнаха две копия на статии в берлински вестници, в които – цитирам по памет – пишеше: „Разбираме, че на Бекенбауер в София ще му бъде връчена почетна научна титла. Тези хора шегуват ли се? Да не забравяме, Бекенбауер няма и средно образование, пък и извън прекрасните му изяви на терена ще го запомним основно с глупостите, които ръси в интервюта по различни поводи“.
С тези копия в ръка аз изслушах лекцията с още по-голям интерес. След нея организаторите го отведоха на среща с президента, а аз тръгнах след тях и дочаках брифинга, за да задам въпроса: „Вие имате впечатляващи качества в сферата на футбола, но тъй като става дума за титлата „почетен доктор“, а тя е свързана и с образованието, ще ни кажете ли какво е Вашето образование?“. На което той започна да обяснява как още от малък е започнал да играе футбол, как много бързо е напреднал, как тренировките и участията в мачове са отнемали много от времето му, така че „това е отговорът на вашия въпрос“. Но аз не оставих нещата така и продължих: „Все пак не разбрах, завършили ли сте средно образование, или не?“. Тук вече скочиха някакви хора от президентството, че и от футболния съюз: „Как е възможно да се задава такъв въпрос?!“. Бекенбауер помирително приключи брифинга с „аз съм завършил училището на живота“ и потегли към летището.

Разбира се, мога да дам и примери за много приятни разговори с интелигентни футболни звезди като Йохан Кройф и Сезар Луис Меноти, който сравняваше отбора със симфоничен оркестър: ако цигулките свирят добре, но брас секцията не е както трябва, няма да се получи. А Кройф, някога най-ужасното дете на холандския футбол, като треньор направи чудеса с каталунците. Той видя качествата на Христо Стоичков и го взе в „Барселона“, когато всички се чудеха защо му е това балканско дърво в отбора. Йохан Кройф им обясни така: „Да, аз имам много технични тактици и нападатели, но ми трябва човек, който да хапе. Ако трябва, да изрови и да изяде тревата, но да преодолее съперника!“.
И не сбърка. Няма да забравя как на олимпиадата през 1992 година на стадиона бяха разпънали около 20-метров транспарант: „Стойков (както те му казват), обичаме те!“. Отвън се продаваха тениски с ликовете на двама спортисти: единият беше тогавашната мегазвезда на световния спорт Карл Люис, а другият – Христо Стоичков. Попитах продавача защо точно Стоичков, а той каза: „Този човек играе със сърцето си! Той се бори за „Барса“ не само с краката!“. И наистина – колкото по-опасен беше противникът, толкова по-силно играеше Ицо.

Христо Стоичков може да е груб, недодялан и невъзпитан, само че според мен никога не е влизал в далавери. С него сме имали и сблъсъци през годините. Викал ми е „Аре бе, цървул“, когато нещо не му е изнасяло, дори ми е удрял микрофона – защото не исках да спра да питам за шамара, който беше ударил на един колега. Тогава провали интервюто, но не можех да му се сърдя дълго. Заради всички други не¬гови качества, а и защото знам, че не е корумпиран. Разказвал ми е за подкуп от един милион долара, предложен му от хърватите, докато е бил треньор на националния ни отбор – за да им „легне“. И някак съм сигурен, когато се кълне, че никога не би приел.

„ДИКОFF“, 2 марш 2013 година, ОТКЪС ОТ ИНТЕРВЮ С ХРИСТО СТОИЧКОВ

– Не знам дали искаш сега да кажеш, ти отказа един милион долара подкуп като треньор на националния отбор…
– Ами сега, имало ли е такива пари… Аз никога не съм ги видял при мен, но стигнаха такива слухове, че са искали да ги дават… Може би грешката ми беше, че трябваше да ги взема, така и така паднахме. (Смях) Но просто сърцето нямаше да ми позволи, очите ми нямаше да се затворят, ако аз бях направил това. Никога през живота, никога – и ти го казвам на тебе, защото ме познаваш – не бих посегнал да направя това: да предам името на Христо Стоичков, да предам момчетата, които бяха с мен, да предам нацията. Това трябва да ме сложат на бесилото, ще е последното нещо, което ще им кажа – няма да взема.

– Вярно ли е, че си отказал сума пари на китайците, такава информация се появи?
– Сашо, да откажеш пари на днешно време е…

– …трудна работа.

– Трудно е, нали… Но когато имаш един истински приятел, истински приятел, говоря, защото приятелите са много малко – в лицето на Гриша Ганчев – мен парите не ме интересуват. Мен ме интересуваше обстановката около отбора, мен ме интересуваше личността на Гриша Ганчев, мен ме интересуваше какво ще стане с тези момчета, ако мен ме няма, или Гриша Ганчев го няма, или „Литекс“ го няма. Значи ние нашите диаманти щяхме да ги хвърлим на боклука… Защо, защото на някакъв си му хрумнало на акъла да прави нещо, което впоследствие се видя какво е. Затова реших да остана. Той много добре знае, че сигурно един ден ще дойде някаква такава оферта и няма да ме спре. Но аз съм човек на думата – останах, защото с тези млади момчета се работи най-лесно, защото не са корумпи¬рани, защото искат да се научат да играят футбол, защото искат да израстват, искат да се формират като личности. А дали ще станат суперзвезди – само времето ще покаже…

Уличният футбол го няма вече, бе Сашо! Татуировките и гелът ги има бол, ама улицата вече я няма, затворихме я! Това е най-голямата беда на нашия спорт, че затрихме тия неща…