Аксел Трухчев за предстоящя финал с Хебър: Ние сме аутсайдери, няма какво да губим

Само за 8 месеца Аксел Трухчев се превърна от неясно попълнение с български корени във водещия играч за волейболния Нефтохимик. Родът на състезателя е от Варна, като неговият баща Драгомир Трухчев е бил в националния отбор по модерен петобой. Неговият чичо Емил също се е занимавал с този спорт. Без да говори български, Трухчев се върна обратно към корените, за да запише впечатляващ сезон, с който си гарантира трансфер в италианския Верона на Радостин Стойчев. В навечерието на финалите срещу Хебър волейболистът разказа за последната година.

Аксел, какво се промени за теб в последните 8 месеца?

– Много неща. Промених се като играч, като човек. Живях в родината си почти цял живот и миналата година дойдох в страната на моя баща. Беше много трудно, особено първия месец. Бях сам за пръв път в живота ми. За пръв път ми се случваше да дойде уикендът и да няма как да запаля колата и да се прибера у дома. Една вечер преди да заспя си казах: „Имаш 7 месеца тук, направи всичко, което е по силите ти. Без партита, момичета и подобни неща“. И резултатът е налице. Много ми помогна моят приятел и съотборник Георги Петров, на когото можех да се опра винаги, когато имах проблем.

Какво беше най-трудното в този първи месец?

– Всичките ми приятели бяха във Франция и спряха да звънят. Те си живеят техния живот. И беше болезнено. Но това беше най-хубавото, което ми се случи – да бъда сам със себе си. Промених настройката си, промених манталитета си. Пораснах като личност. Трудно ми беше, когато разбрах, че баба ми влиза в болница във Франция, а аз съм тук и не мога да направя нищо.

Пристигаш в България, за да си по-близо до дядо ти във Варна, но той е починал малко след пристигането ти.

– Да, той почина 3 дни преди мача за Суперкупата срещу Хебър. Разбрах за това веднага след края на мача, защото баща ми не искаше да ме разстройва. Моят план беше да прекарам повече време с дядо ми. Тръгнах, за да изпълня мисия, но тя отлетя, а аз останах.

Началото с Нефтохимик беше трудно – 5 загуби в първите 6 срещи. Какво си мислеше тогава?

– Бях оставил целия си досегашен живот зад гърба си, дядо ми почина и губехме всеки мач. И си мислех „Мамка му, какво става“. Тогава много ценни ми бяха разговорите с няколко добри момчета – братята Братоеви и особено Тодор Алексиев. Те ми казаха: „Човече, остани, довърши сезона, не си губи ума, това ще е важно за теб“. И започнах да полагам двойно повече усилия след тези разговори.

Каква беше ролята на треньора Атанас Петров, с когото записахте серия от 19 поредни победи и спечелихте редовния сезон, а сега сте и на финал?

– Той внесе повече стабилност и спокойствие. Продължавам да вярвам, че ситуацията, в която беше Иван Станев – да е треньор и играч едновременно, е много трудна. Когато ти се налага да говориш с президента, с масажиста, с лекаря, накрая откачаш. Петров е много спокоен. Никога не крещи. Никога. Само веднъж го видях да крещи това беше в последния мач от полуфиналната серия. Губехме 0:2 гейма и той се развика на Коко Балабанов, аз бях в шок. В този отбор сме момчета с характер. Ако нещо трябва да се каже, ние не си спестяваме нещата. Ако нещо не ми е наред, няма да се старая да съм мил с някого. Иван Станев е същият, Матей Михайлович е същият. Всички са много силни характери. И треньорът ни остави някаква свобода на действие, опция. А и той знае, че ако ние крещим и той крещи, от това става каша. Става зоологическа градина.

Как успяхте да се върнете в серията с ЦСКА?

– В първите два мача не играх добре. Опитвах се да бъда концентриран, но всъщност бях много нервен заради всяка наша грешка. За третия и четвъртия мач беше ясно – нямаш друга опция освен да победиш. Може би това е най-добрата позиция – да си притиснат до стената. Много ме мотивира някой да ми каже, че не мога да направя нещо. Ключът беше да бъдем по-спокойни. Започна се с това да направим една атака, една защита, един блок. Търпението. Може да си най-добрият в света, но не играеш ли с хладна глава, си загубен. В петия мач залата беше пълна, хора даже останаха отвън. При 2:0 за ЦСКА казах на Краси Георгиев: „Човече, те не могат да спечелят, сигурен съм, готов съм да заложа всичко, което имам“. Те не са лош отбор, просто това беше усещането ми. Треньорът им също върши страхотна работа там.

Говориш за изпускане на нерви. Ти го направи във втория мач в една ситуация срещу центъра Иван Михал, какво стана?

– Такова нещо не ми се беше случвало в живота, никога не съм получавал червен картон. Те играеха по-добре, ние направихме защита и аз атакувах пайп, но центърът им ме хвана на блок. От скоростта минах под мрежата. И в един момент се оказах под него, а той ме погледна с онзи поглед, който казва: „Ти си моето коте и мога да правя с теб каквото си поискам“. И аз му казах да не ме гледа така, защото не съм неговото момче. Проблемът в този спорт е, че не можеш да гледаш съперника, не можеш да говориш, не можеш нищо.

Този спорт е за жени, но ти го играеш.

– Да, обичам волейбола, но мразя това. Ние сме мъже, понякога трябва да се погледнем и да си кажем: „Човек, няма да ти е лесно“. Дадоха ми червен картон. Но това, което ме ядоса истински, беше идването на треньора на ЦСКА на полето. Той се опита да ме извади от следващия мач.

Да, защото имаше съприкосновение между теб и Михал и това е основание да бъдеш отстранен.

– Приех го много лично, защото от първия ми ден тук целта ми беше да направя дядо ми горд, да играя финал. И този човек дойде от никъде, искайки да разруши всичко, което бях постигнал този сезон. Не смятах да ти казвам това, но ще го направя. В третия, четвъртия и петия мач всяка секунда си мислех само за едно – този човек се опита да разруши мечтата на моя дядо и баща. И когато сервирах в последния мач, при всяка топка, която забивах, исках да убивам.

Но той го направи с причина, просто имаше основание.

– Със сигурност, просто го приех много лично. Ние сме добри момчета, но да идваш на полето, да правиш циркове, да обясняваш, че съм го ударил. Това са някакви дребнотемия. Аз уважавам този треньор, но ситуацията я приех много лично.

Ако се върна към едно предишно твое изречение, сигурно трябва да ти кажа, че не можете да победите Хебър, за да ги победите. Така ли е?

– Аз съм много близък приятел с Алексиев и много се шегуваме помежду си. Казах му, че третият мач от серията е на 29 април, когато е моят рожден ден. И в този ден ще стана шампион на България. И той ми каза: „Ти луд ли си. В този ден ние ставаме шампиони и аз взимам наградата за Най-полезен играч“. Беше забавно, ние сме близки и е готино да се закачаме така. На хартия те са по-добри, но като отбор не съм сигурен. Ние показахме, че сме колектив. Индивидуалността може да спечели една-две срещи, но серия 3 от 5 – съмнявам се. Знаем, че не сме фаворити. Ние сме аутсайдери независимо че спечелихме редовния сезон. Трябва да бъдем смирени и спокойни. Трябва да покажем играта си. Ако загубим – загубим. Но реално ние нямаме какво да губим. Те имат. Ако те не спечелят, те ще имат големи проблеми. Ние вече стигнахме до финала. Свършихме страхотна работа.

Аксел, след страхотния сезон тук подписваш договор с Верона, където ще играеш под ръководството на Радостин Стойчев. Въпреки трудностите идването в България се оказва най-важното решение в твоя живот.

– Да. Да се върнеш към корените. Всички във Франция тогава ми казваха, че правя стъпка назад. Там говорят само за италианското първенство, за полското. Не вярваха, че тук шампионатът е добър. Аз следвам своя път. И мога твърдо да кажа, че идването в България е най-доброто решение, което съм взимал в живота си.

Автор: Петър Стоянов/ Тема Спорт

Снимка: Фейсбук страница на Всичко за Спорта в Бургас