Радостин Стойчев назова истината за националния отбор

Федерацията трябва да мисли повече за бъдещето, защото сега не го прави, заяви именитият треньор.

Преди почти 10 години Радостин Стойчев се оттегли от поста селекционер на националния отбор на България по волейбол. Направи го веднага след класирането за Олимпийските игри в Лондон. Тогава с треньора си тръгна и звездата Матей Казийски, като основният мотив на двамата беше несъгласието с начина на управление на най-успешния ни по онова време колективен спорт. В момента Стойчев води италианския Верона, а същевременно е съсобственик на волейболна академия в София, носеща неговото име и това на Матей Казийски.

Г-н Стойчев, актуалната тема около вас напоследък е свързана с проекта за нова зала на волейболната академия. На какъв етап сте?

– Идеята за нея датира от 4 години и сега има реална възможност това да се случи. Проведоха се разговори с община „Младост”, със Столична община, с главния архитект на София. Имаше обществено обсъждане и сега очакваме документите да бъдат внесени за становище пред Столична община, която трябва да вземе решение за мястото, което сме поискали. То е парцел в границите на община „Младост”. Много ми се иска този проект  да се осъществи, защото това ще даде възможност на 180 деца от волейболната академия да тренират при много добри европейски условия. И второ – на всички млади, а и не само млади жители на квартала да упражняват различни видове спорт.

Кой ще финансира проекта и колко ще струва?

– Проектът ще бъде финансиран от хората, които стоят зад волейболната академия – аз, Матей и нашите  съмишленици. Разчетите още не са готови, защото ще ги направим, когато излезе решението за терена. Знаете, че в момента цените на материалите се променят всеки ден. Това много променя първоначалната идея за стойността на проекта, но няма да ни спре. В рамките на 2 седмици община „Младост” трябва да внесе документите, да се разгледат от Столичния общинския съвет и може би след още една ще има резултат.

Как залата ще си върне инвестицията?

– Тя ще бъде спортно съоръжение, което през свободните от академията часове ще може да се използва свободно за различни видове спорт. Планирали сме построяване на външни игрища, голям фитнес. Средствата, които постъпват от тези наеми, ще трябва да покриват разходите и да изплатят инвестицията. Става дума за мениджмънт на спортните часове. Да изпреваря въпроса – няма да има МОЛ или някакво друго приложение на проекта. То ще бъде само за спорт. Ще има кафене, спортни съоръжения и това е. Няма да има бизнес-сграда, която да бъде скрита зад проекта.

Отиваме към волейболната тема. Преди 10 години да си треньор на мъжкия национален отбор на България беше престиж. Сега как го усещате, говорейки си с колегите си в чужбина?

– Сега вече не е. Поне това, което аз виждам. Това е моята оценка.

Заради липсата на потенциал или заради липсата на резултати?

– Заради липсата на организация, приоритети и принципи. Преди всичко спортът трябва да се разглежда като добре организирана структура, каквато към настоящия момент нашата не е.

В последните години под ръководството на Силвано Пранди отборът не постигна резултати. Някой ще каже, че това е заради липсата на състезатели, но следейки мисълта ви, предполагам ще отговорите, че е заради липсата на организация?

– Състезателите не идват от някъде. Тях ги произвежда системата. Както в момента го прави Полша или Русия. Тук ще изпреваря въпроса – ако смятате, че това е само въпрос на пари, не е така. При нас средствата отиват за организиране на състезания, на домакинства. Много ми е любопитно, ако някой направи проверка къде се намира  България по организиране на домакинства в последните 10-12 години при мъже, жени, подрастващи, девойки и т.н. И да се види колко са стрували тези състезания. И да се сравни с домакинствата на всяка една друга европейска федерация. Полша инвестира в 4 национални центъра за развитието на млади волейболисти. Работи се правилно, вдига се нивото и качеството на обучение и това носи резултати. Първо трябва да се инвестира в треньорите, в кадрите. За да дойдат състезателите, трябва да има някой, който да ги произведе. Тях ги произвеждат треньорите и клубове. Смятам, че в България има 2-3 клуба, които работят много добре. Това са Левски, Хебър и Марица при жените.

Някой обаче ще ви контрира, че Хебър работи с готови състезатели.

– Твърде вероятно, но това не пречи. Те така вдигат нивото на първенството и интереса към спорта. Не произвеждат засега, но с интереса, който генерират в града и запалват младите, това е въпрос на време. Трябва да има от едните и другите. Федерацията трябва да мисли повече за бъдещето.

Смятате ли, че мисли?

– И три пъти да ми зададете въпроса, отговорът ще е един и същ – не!

Потенциалът ли отсъства?

– В какъв смисъл?

Управленският.

– Това е като всеки друг бизнес. Има хора, които го правят добре, други не толкова добре и трети – зле, резултатите са мерилото. Някой сигурно сега ще ме апострофира, че тази година сме имали успехи при подрастващите. Но това е, защото са излязли таланти. И защото на ниско ниво някакви треньори нещо правят. Важно е обаче оттук нататък как ще развиваме тези таланти, за да се превърнат в завършени състезатели. Това, че едно дете е високо, здраво и отскокливо, е добре. Но тези качества трябва да бъдат надградени, за да може тези състезатели да се превърнат в такива на световно ниво.

Има ли подготвени треньори за това? Имате впечатления в подбора на такива, защото търсите за академията.

– Непрекъснато търся, много трудно намирам. Почти не намирам. Иначе имаме капацитет да поемем още треньори. Но тези треньори няма къде да се обучават, няма къде да се научат. Дори да имат желание, няма как да го направят в България, за да стигнат до високо  ниво.

Т.е. опираме отново до „шапката”, до организацията – на тези хора да бъде дадена възможност чрез семинари и най-различни мероприятия да се развият?

– Провеждането на еднодневни, двучасови и тричасови курсове онлайн не е сериозно.

Не визирам такова нещо.

– Вие не визирате, но това е, което се прави сега. Максималното. За да кажем, че изобщо правим нещо.

Кажете как се случват нещата в Италия?

– В Италия на всеки две години има подновяване на лиценза. Отиваш на курс, преминаваш го, изпитват те и можеш да практикуваш, т.е. презаверяваш лиценза, който преди това си придобил, учейки и придобивайки знания. Но знанията се опресняват на всеки две години в едноседмичен целодневен курс. Дори аз съм държал такъв изпит. Освен това има най-различни курсове, на които може да се запише всеки, с най-различни лектори от голяма величина.

Как оценявате представянето на националния отбор през последните години под ръководството на Силвано Пранди?

– Нямам практика да коментирам работата на който и да е треньор. Резултатите са ясни, всяка година по-лоши и по-лоши. Независимо кой е треньор. Когато аз бях национален селекционер, една дама от Пазарджик, на която за съжаление не си спомням името, на Управителен съвет на федерацията пред всички над 20 членове, заяви, че се срамувала да върви по улиците на някакво населено място и хората я питали как може България да е на шесто място в  Европа. Тази жена беше от хората, които са без лица. Това беше във връзка с един мач, който изиграхме на Европейското първенство срещу Германия. Ако бяхме загубили тази среща, щяхме да избегнем Русия в директните елиминации. Идеята на федерацията беше, че трябва да загубим. Тогава обясних на тази дама, че аз няма как да се изправя пред отбора си и да му кажа да загуби. Това няма как да стане. Тогава беше отчетено като нещо неправилно и бях атакуван от Управителния съвет на федерацията. Това са принципите, за които си говорехме по рано – какви хора искаме да създаваме и какви състезатели. За да могат да печелят, трябва да бъдат смели и отговорни.

Почти 10 години минаха от решението ви да напуснете националния отбор в навечерието на Олимпиадата в Лондон. От дистанцията на времето каква е равносметката ви?

– Тя е, че много трезво съм преценил какво ще се случи. И ако гледате интервютата от тогава, ще се убедите в това. Нещата бяха пределно ясни за мен. Просто човек трябва да може да ги прочете. Знаех, че това не е е моето място и не са тези хора.

Вас как ви промениха тези години?

– Човек трупа опит, но не смятам, че толкова съм се променил. За някои неща съм по-търпелив. Принципите ми остават същите. Сега мога да задържа нещо известно време, докато не преценя, че е време да го извадя.

Съжалявате ли за нещо от онова горещо лято?

– Не съжалявам никога за нещо, което съм направил. Дори да съм сгрешил, защото това е бил моят избор. Що се отнася конкретно за онова решение, смятам, че е било правилно. Честните хора трябва да се подкрепят. Мошениците по-лесно се събират в група, доказано е. Не съжалявам нито за позицията си, нито за последвалите събития.

Личността, която управляваше волейбола тогава, вече не е начело. Замени я друга, има ли промяна в системата?

– Борбата никога не е била срещу личността. Дали ще е един или друг, въпросът е в принципите. Аз имам надежди в новите хора, които са в Управителния съвет. И това са президентите на Хебър, Левски и Марица. Тези хора са показали в последните години, че са направили много за волейбола. Давид Давидов е инвестирал много в едно страхотно спортно съоръжение и това е достойно за уважение. На тези хора някой трябва да им каже „евала”. Без завист и без комплекси. И всички, които се занимават с волейбол, трябва да го припознаят. В Марица също се инвестира години наред и се постигат отлични резултати. Аз се надявах, че те ще могат още да повишат нивото у нас. И ще повлекат още отбори след себе си да се развиват. В Хебър също стават много хубави неща. В тези хора са ми съсредоточени надеждите. И вярвам, че тези хора да направят нещо.

Най-горещата тема в Европа и света в момента е войната в Украйна. Работили сте доста години в Русия. Дали не ни убягва нещо, което стои зад мотивите на Путин да предприеме тези действия?

– Имам много приятели и в Русия, и в Украйна. Тези хора са много свестни. И на двете места. Знам как разсъждава обикновеният руснак. При тях има вкоренена една мисъл от години. И всички я повтарят. Те казват: „Ние никога не сме атакували никого. Нас винаги ни атакуват. Нападали са ни поляци, Наполеон, Хитлер, сега ще ни нападнат американците. Ние трябва да се защитаваме.” И винаги тази фраза съм я чувал от много и различни хора. В никакъв случай не оправдавам войната. Това е най-гнусното нещо, което човешкият мозък може да измисли. Смятам, че Европа трябва да има много твърда и много единна позиция. Подчертавам, че това е мое лично мнение, което не е в никакъв случай меродавно. Аз съм на мнение, че всеки трябва да се занимава с това, от което разбира най-много. След като аз се отнасям пренебрежително за изказвания по спортна или волейболна тема, предполагам, че някой би гледал така и на моето. Затова и не искам да казвам нищо крайно. Но моята човешка позиция е, че война не бива да има и никой не я заслужава. Корените на тази война са много дълбоки, преди всичко икономически. Въпреки че Русия е агресорът, в нея има много виновници.

И победители няма, а само губещи.

– Да. Войната е толкова деструктивно нещо, че няма да могат да се възстановят с години тези нации, да не говорим за личните травми и човешки съдби. В личен аспект мога да кажа, че в събота вечер имах мач и беше много трудно да мисля за него, след като цял ден следих събитията в Украйна по телевизията. Това е безумие.

Понеже разговорът ни е на спортна тематика, смятате ли, че тази война ще извади руските отбори от всички видове спортни състезания за дълго време напред?

– Да, защото светът ще се обърне срещу Русия и всичко, идващо от там. Аз въобще не може да си представя, че ще се проведе след няколко месеца световното първенство по волейбол за мъже в Русия. Много трудно. И то не защото руските спортисти или народ не го заслужава. Просто всички ще го бойкотират, ако не се промени страната-домакин. А смятам, че тя ще се промени.

Интервю: Петър Стоянов / „Тема спорт“