Живата легенда на Левски – Гибона по искрен от всякога: Не съм света вода ненапита!

Живата легенда на Левски – Божидар Искренов, идолът на синя България, човекът, наричан Радостта на народа.

Един от най-обичаните футболисти в историята. Какво и да се каже, ще е малко, за да се опише Гиби и неговият интересен като приключенски трилър живот. За миналото, бъдещето, приятелството и предателството, за триумфите и паденията си, Божидар говори до болка искрено пред „Тема спорт“.

Божидаре, да започнем с актуалната тема – как ще коментирате победата на Борислав Михайлов на извънредния конгрес на БФС?
– Не съм изненадан от резултатите. Боби от 16 години управлява нашия футбол. В европейските структури го познават добре. Тези, младите, се опитаха нещо да направят, да го бутнат, ама не им се получи. Честитя на моя приятел Боби.

Познавате Михайлов повече от 40 години. Към него бяха отправени доста критики за начина, по който управлява БФС…
– Той се справя добре, да не кажа и много добре. Да, обвиняват го в какви ли не грехове, но това за мен са пълни простотии. Михайлов не е виновен за слабото ниво на българския футбол. Нека критиците да погледнат към тяхната черга и към собствения им двор. Младите (б.а. – не им назовава имената, има предвид М. Петров, Д. Бербатов и Cт. Петров) се опитаха да кажат нещо, но… те само си говорят. Несериозно е. Търсят и оспорване на изборните резултати от конгреса… Какви 5 лева, какви простотии? Те искаха само да разлаят „кучетата“. Те хал-хабер си нямат от управление на футбола. Това, че си играл в Манчестър Юнайтед или Тотнъм, не те прави велик корифей. Това са глупости безкрайни. Карай си бентлито, разхождай си жената и децата и не се занимавай с тъпотии. Най-виновни за упадъка са клубовете. Не може да пускаш по 15 чужденци и да искаш да имаш резултати. Това е смешно. Не обръщаш внимание на юношите, не им даваш шанс да се развиват. Ние нямаме държава, а искаме да имаме силен футбол. Е, как да стане? Радвам се, че след броени дни се връщам в Америка, защото тук се уморих да слушам глупости.

Как си обяснявате това, че не ви търсят за помощ или съвет?
– Виж, Милене, аз вече съм на 59 години. Има си млади и „талантливи“ момчета, завършили престижни школи. Какво да ти кажа? Куцо и сакато взе тапии за треньори, а не могат топката да спират. Не са се събличали по физическо, на какво ще научат децата? Как да им покажат? Книжката не може да ти кара колата, това съм го казал неведнъж. Какво като имат лиценз, след като са гола вода като специалисти.

Следите ли случващото се на „Герена“?
– Е, да, разбира се, че се интересувам. В САЩ не гледам бг мачове, защото нямам тв. Не разполагам и с нужното време, защото съм адски много ангажиран с работа. Левски е моят отбор. Да, има проблеми, в криза е клубът. Пожелавам им по-бързо да излязат от нея. С нищо не мога да помогна в създалата се ситуация, имам предвид финансово. Ако мой братовчед беше принцът на Саудитска Арабия, бих го помолил да извади 300 милиона и на „Герена“ всички ще пеем.

Харесва ли ви някой от сините играчи?
– Братя Цоневи и Георги Миланов, най-вече. Близнаците навремето ги взехме, когато аз бях в ръководството на ДЮШ. Те са си левскарчета, нестандартни са, „кучета“ са, както се казва на игрището, харесват ми. От националите гледам с удоволствие Кирил Десподов и Тодор Неделев. Но понеже ме питаш за нивото на футбола – дайте да не се лъжем, ако държавата не е добре, няма как и спортът да върви.

Наско Сираков ще успее ли да измъкне любимия ви клуб от дупката?
– Убеден съм, че той може. Наско е куче, даже бих казал, че Вълчо си е Вълчо. Той ще се сети какво имам предвид. Пожелавам му успех. Откак съм се родил, съм левскар. Да, гадно ми е, болно ми е, че Левски е долу, но, гледай сега, животът продължава. Даже е хубаво понякога да има проблеми, защото ти се амбицираш да ги решиш. Когато излезеш от мъглата, чувството е уникално.

Какво е мнението ви за Станимир Стоилов?
– Нямам нищо против Мъри. Отличен треньор. Да, навремето се подразних от една негова постъпка. В един колектив има тамада, или тартор. Съществува йерархия, уважение между стари и млади. Мъри тогава си сложи капитанската лента на мач на ветераните, без да пита никого. А трябва да имаш уважение към хората, които са били преди теб. Къде е Мъри, къде е Емо Спасов като футболист? Подразних се, с мен беше и Васко Методиев… Но това са минали неща…

Разкажете как живеете в САЩ? С какво се занимавате?
– Перфектно се чувствам там. От доста време живея в САЩ. Имам и американски паспорт. Радвам се на внука – истински юнак, казва се Хенри. През декември чакам и второ внуче – отново момче. Всичко е супер в Америка. След две седмици се прибирам и започваме всичко отначало. Шофьор на такси съм в Далас. Изобщо не се срамувам от професията си. Срамна работа няма, както знаеш. Карам си като пич, добре съм, работя си. Аз съм си шеф, никой не ми виси на главата. На този етап родината не ми липсва. Изобщо не мисля за завръщане за постоянно. Децата ме слушат, зетят Джонатан – също (смее се). Синът ми Георги още играе хокей на лед, в една аматьорска лига се подвизава. Той се занимава с криптовалути, с това си изкарва хляба. Но за мен напиши, че Гиби се чувства като Робърт де Ниро – мой любим актьор. Нещо като „Шофьор на такси“ 2 съм (смее се).

Искам да ви върна към началото на кариерата ви. Как започна всичко?
– Малко хора знаят, че по едно време ме обявиха за безперспективен на „Раковски“. Вярно е, че бях дребен за възрастта си и ме отпратиха. Като си дребен и нямаш уж перспектива да растеш – това ми казаха. Класираха ме 29-и от 30 деца. Беше ми адски тежко. Иначе започнах при Андрей Димитров. После на „Раковски“ тренирах при Кирил Михайлов. Този човек ме обяви за безперспективен. Това определение „безперспективен“ и до ден днешен ми е набито в главата. Михайлов я употреби тази дума, а аз не знаех дори какво означава, но я запомних за цял живот. Та ме отписаха тези „разбирачи“. Бил съм много слабичък в краката, нямал съм сила. Добре, че Янко Кирилов повярва в мен.

Какво се случи?
– Стана абсолютно случайно. Събрахме се на 1 август на „Герена“. Имаше пресяване между всички деца. Тренирахме 2-3 дни и бате Янко дойде при мен и ми каза: „Оставаш“, фактически той бе Човекът. След това дойде другият, който ми удари едно рамо – „баща ми“, мога да кажа – Иван Вуцов. Христо Младенов също много ми помогна, лека му пръст. Но искам да кажа нещо… (вълнува се). Като отидох на моя любим стадион, аз отидох да играя за моя любим отбор. Първо – аз играех за клуба. Като всичко е ОК, хората като са щастливи, и аз съм такъв. Хората идват на мач след тежка работна седмица, може би изпълнена с проблеми, било вкъщи, било в службата. Идват, за да се разтоварят и да си направят кефа. След като те са доволни, и аз съм доволен. Аз съм на последно място. Така съм разсъждавал винаги – на първо място клубът, на второ – публиката, на последно съм аз. Никой не знае, че съм контузен, че играя след операция… Най-важното е, че хората си тръгват доволни от стадиона. Аз съм едно обикновено момче от „Ботунец“, дошъл съм в София, играл съм, тук-там нещо съм постигнал. Моите родители бяха бедни, лишавали сме се от доста работи, но ме възпитаха. Щастлив съм, името съм си го изградил сам, всичко, което съм постигнал във футбола, е било с много труд. Ако пунтираш, ако се правиш на интересен, публиката те разбира бързо. Настъпва часът на истината – излизаш на тая зелена пущина – терена, и показваш какво можеш. Ако не можеш – си тръгваш и това е (дърпа си дълго от цигарата).

Сигурно сте се сблъсквали и с несправедливо отношение от трибуните?
-Да, неизбежно е, когато играеш футбол. Понякога хората са жестоки, критиките – несправедливи. Чувал съм и освирквания. Ама не им се сърдя, защото те очакват от тебе да направиш нещо фантастично, нещо красиво, да направиш едва ли не чудеса от храброст. Опитвал съм се всячески да забравя болката и да не обръщам внимание на ругатните. За да ме наричат Радостта на народа… Все пак е някакво признание. Аз съм им безкрайно благодарен на феновете за цялата подкрепа. Колкото и смешно да звучи, левскари идваха на мачове на ЦСКА, но не викаха „ЦСКА“, а викаха „Гиби“. Това е нещо, което, ако го кажеш на някого, той ще те помисли за луд, но е факт.

Само Гаринча е бил наричан „Радостта на народа“…
– Това е велика чест за мен. Признание, което не се дава, не се купува и урежда. Както, ако станеш някакъв шеф, да го правиш с далавери и игри от позицията на силния. Не. Това са чисти отношения. Хората идват на стадиона първо заради любимия си тим, второ – за победата, и трето – заради футболистите. На нас ни остава само да играем за отбора. Ти като не си задоволен от своята игра, значи и запалянковците са разочаровани. Значи всеки път трябва да си на ниво, за да продължат да идват на трибуните. Да, има и загуби, но поне да падаш с чест. Никой няма да ти се разсърди.

Кога сте се надували?
– (Смее се гръмко.) Симпатичен въпрос. Не е имало такъв момент. Никога не съм се надувал. У нас има много хора, които вече са от голямото „Добро утро“. Забравиха кои са, откъде са тръгнали. Помислиха се за голяма работа. За звезди се мислят, а такива има само на небето. Никога не съм се правил на важен. Дори напротив – притеснявал съм се. След някой силен мач винаги съм гледал да съм сред хората в някое барче, кафене, ресторант. По принцип надуването го разбирам в негативен план. Все едно някой е успял в живота по някакъв начин и почва да не обръща внимание на хората, които до вчера са били до него. Има една хубава приказка: „Не забравяй откъде си тръгнал, защото можеш да стигнеш и по-надолу“. Много лица се самозабравиха.

Дори и когато започнаха да ви викат Радостта на народа ли останахте здраво стъпил на земята?
– Естествено. Не ми пораснаха криле. Приятно ми е било, разбиpa се. Не знам кога точно почнаха така да ме бъзикат. Кръстникът ми май е един твой бивш колега – Пламен Николов от в. „Демокрация“.

Любимият ви футболист навремето е бил шотландец…
– Е, разбира се – Стив Арчибалд. Абсолютно! И до ден днешен това е моят идол. Гледал съм го с удоволствие, винаги съм му се възхищавал. Не беше красавец, ама пък – чаровник, за мен беше уникален. Стиви беше нещо нестандартно, неглиже, със свалени чорапи, небрежар, едно момче, което на терена си правеше каквото си поиска. Да не говорим и че беше звездата на Тотнъм – мой любим тим. После поигра и в Барселона… Страшен футболист! Викаха му Бялата лисица. Много не са го и чували даже, но на мен ми беше любим. Спомням си като днес един мач, в който отне със шпагат топката в своята половина и вкара невероятен гол… На мен даже по едно време ми викаха Стиви.

Има ли мачове, за които съжалявате и досега?
– Е, да, доста са. Но аз разсъждавам така – ако имаш само един мач в кариерата ти, за който да съжаляваш, е трагедия. Да кажеш, че е един – майната му. Но ако имаш много такива – е изпитание и голяма емоция. Обстоятелствата понякога хич не са в твоя полза. Веднага ти припомням драмите с Югославия в Сплит, с Вележ Мостар, с Антверпен… Да не ти говоря за трагедията срещу Шотландия през ноември 1987 г. Абе, много са. И после се държиш за главата, съжаляваш, но стореното не можеш да върнеш. Спомените може да не са хубави, но все пак са спомени.

Но пък имате и приятни – елиминирахте страшилището Щутгарт, и то на два пъти.
– Това беше най-силният отбор в Европа може би. Да отстраниш такъв тим по онова бреме беше нещо уникално. Не беше лесно, бяхме и доста млад състав, но притежавахме силен колектив. Един мач няма да забравя никога. На стадион „Страхов“ в Прага срещу Чехословакия. Бихме ги с 2:1 (26 октомври 1983 г.). Представихме се адски силно. Вкарах и победния гол.

В спомените си Вуцов разказва, че се е налагало понякога да ви заключва в стаята по време на лагери…
– Това не е вярно. Не са съвсем така нещата. Ще ти кажа и на теб истината. Тогава бях със скъсан адуктор. Трябваше да тренирам индивидуално, защото направих второ скъсване по време на мач с Тракия Пловдив (б.а. – сега Ботев Пд). И Вуцов вече беше полудял. А и ни предстоеше важен мач с националния отбор – мисля, че срещу Уелс или Франция. Спях в неговата вила. Вуцов живееше на „Раковски“, идваше всяка сутрин да ме взима и ходихме в Борисовата градина да правим упражнения – раздвижвания, тичане… Тате, така му викахме, направи много за мен и ще му бъда вечно благодарен (вълнува се). Да не забравяме, че той ми даде шанса, когато бях само на 17. Важно за моето утвърждаване беше и това, че в първия тим ме посрещнаха топло огромни фигури, някои от които вече не са между нас, като Павката Панов и Ники Грънчаров например. Някои от тези мъже бяха играли вече от 15 години в Левски – нещо уникално! И аз пристигам, един юноша бледен… Те помогнаха много за моето изграждане. Тате беше професор във футбола, разбираше отлично играта, всичко му беше ясно. Знаеше какво може да поиска от мен и аз какво мога да направя. Спомням си като днес и дебюта в А група. Беше в дерби срещу Славия, на 10 май 1980 година. Загубихме с 0:2 в страшен дъжд след два гола на Чаво Цветков. Оттам до края на първенството играех постоянно. Бях най-малък, а те пускат да играеш редом до такива футболисти – Войнов, Станков, Спасов, Барзов, Панов…

Най-силният сезон в кариерата ви кой е? Може би 1983/1984?
– (Замисля се.) Прав си. Май е така. Изключително силна футболна година за мен. Но виж сега, аз през по-голямата част от времето пък тогава бях контузен. Всичките мачове ги изиграх на болкоуспокояващи инжекции. Иначе болките бяха жестоки и нямаше как да изляза на терена. Това малко хора го знаят. Може би е парадокс, но беше така. Бихме ЦСКА в пряк дуел за шампионската титла и веднага отидох да се лекувам, после направих операция и така нататък. Даже в документален филм, посветен на Левски, ме снимаха в болничната ми стая в „Пирогов“. Бях с гипсиран крак, на 12-ия етаж, под грижите на проф. Кожухаров. Тръгнаха да ме лекуват, обаче се
оказа, че ситуацията е по-сериозна. Дълго време се възстановявах от скъсаната връзка на глезена. Заплахата беше, че може никога повече да не играя футбол (въздиша тежко). Какво ли не ми мина през главата. Наложи се да замина за операция в ГДР, в клиниката на Динамо Берлин. Благодаря и до ден днешен на лекаря, който спаси крака ми и кариерата. Няма да забравя името на този уникален човек – Аренд, казаха ми, че вече е покойник.

Сигурно ви тежи и това, че никога не сте избиран за футболист №1 на България?
-Да ти кажа честно, не ми пука. Така са решили твоите колеги, журналистите, така са гласували. Веднага се сещам за 1983 година. Точно преди гостуването на Югославия в Сплит бяха избрали Стойчо Младенов за футболист на годината, мен ме бяха сложили на трето място. А беше малко смешно, защото ни предстоеше Мачът на годината. Като свърши мачът, при мен дойдоха журналисти и ми признаха, че са сбъркали в избора. Трябвало е мен да посочат за №1. Но ме потупаха по рамото: „Не се притеснявай, ти си още млад. Може би следващата или по-следващата година е твоята…“. Отвърнах им, че това никога не ми е било някаква фиксидея. Много важно, че не съм ставал №1. Аз съм си аз, мен не ме бърка.

Много хора вдъхновихте за футбола. Веднага се сещам за фантастичното крило Сашо Бончев от Локомотив София, който ми е признавал, че винаги е искал да прилича на вас…
– Това нещо може само да ме радва. Ама много Гибони се навъдиха в тоя футбол… Много хора ме имитираха, подражаваха ми, дано са ме копирали за положителните неща, защото аз не съм света вода ненапита, няма какво да се лъжем. Но аз съм казал на моите деца: no one is perfect, с допълнението except me (б.а. – никой не е перфектен, освен мен). През 80-те години на миналия век един Юри Паунов – Любезния, даже се представяше за мен по баровете. Знаеш ли що гаджета е свалил от мое име?

Откъде идва тази ваша техника? Вродена ли е, или сте изградили стила си с работа?
– Аз си ги измислях сам финтовете. Никой не ме е учил. Това специфично прескачане на топката си е лично мой специалитет. Гледам, че сега много световни звезди го правят – Кристиано Роналдо, Роналдиньо… Може би от мен са го видели. Но никой не може да го изпълни така, както аз го правя. Измислих го на тревата на „Герена“ този така наречен „финт на Гибона“, заедно с много добър мой приятел – Петър Райков-Белята. Това си е наше творение. Беше ми дошла музата просто и затова го измислих. Не успях да го патентовам така, както великият гимнастик Стоян Делчев направи.