Димитър Пенев: Преди великия мач на „Парк де Пренс“, Левски обяви бойкот на националния отбор

Днес се навършват 27 години от Парижката епопея, изстреляла България към невероятния успех в САЩ през 1994 година. На 17 ноември 93-та нашите заклаха петлите в сърцето на Франция, а Емил Костадинов съсече Бернар Лама с кинжален изстрел секунди преди последния съдийски сигнал.

Тогава селекционер на националния отбор е Димитър Пенев. Ето и спомените на големия български треньор, публикувани и в наскоро излязлата му биография „Стратега“.

„Най-сериозният конфликт в националния отбор беше, когато от Левски отказаха да играят – заплашиха, че няма да участват повече за България. Това е в периода на последните няколко мача преди изключително важния двубой в Париж с Франция на 17 ноември 1993-та. От името на Федерацията пуснахме писмо, че искаме да се срещнем с ръководството на сините. Направихме срещата на стадион „Васил Левски“ – аз, Краси Борисов и представител на БФС.

Попитах ги: „Добре де, досега играхте за националния, а сега вече не. Как я мислите тази работа? Как си мислите, че ще просперирате, след като България вече е насочена към външния пазар и излизат доста футболисти да играят в чужбина. Вие накъде? Левски е до границата с Румъния на север, със Сърбия на запад и с Гърция на юг. Дотам. И ще ви забравят. Националният отбор е лицето – играеш много срещи, ще ви видят навсякъде“.

Те мълчат.

„Добре, помислете си и дайте отговор, че времето напредва“, завърших.

Вече влизахме на лагер. На другия ден идва писмо, гледаме, че не е подписано от футболистите собственоръчно, личи си. Личеше си, че подписите са фалшифицирани. Беше доста левашки направено, една баба ще ги хване или един митничар, който не му се работи и е натрупал достатъчно средства. Писмото беше подписано от ръководител в Левски, който работеше против футбола, против нас, против България. И против мен. Аз го усетих, тогава имаше индикации.

Някои от тези футболисти след това играха дълго време в националния отбор.

Директен конфликт не съм имал с никой.

Имаше друг случай – един футболист на Левски, който не игра на „Парк де Пренс“, получи премия. Но не искам да споменавам името му.

Преди мача на „Парк де Пренс“ беше много трудно на спорта като цяло. Много стачки, идване на демокрацията, размирици, скандали… Ръководството на БФС беше младо, управляваха Брокерите. Вальо Михов – уволнен. Те ръководят, той мълчи. Такава беше ситуацията, неспокойна атмосфера. Всичко е пари, но не всеки път парите оправят нещата, ставаме заложници на тях в такива ситуации.

Бяхме на прицел – всички решения не бяха в наша полза, иначе имаше голям интерес към нас. Повече от 10 наши футболисти играеха в големи клубове на запад – някои искаха от тях автографи, други пари за помощ. Това обяснява цялата ситуация в България, напрежението беше голямо.
В БФС имаше размирици. Помолих ги няколко пъти, ако има възможност, да се престане. Честно казано, не бях сигурен, но предполагах, че ще се класираме. Исках от тях съдействие – за аклиматизацията в Щатите, за настроението, ако искате и заради надморската височина, защото доста хора не я разбират тази подготовка. Тя трябваше да е добра, тъй като има разлика в температура, обстановка, във всичко.
Страдали сме преди това от тези пропуски на детайли. Преместихме лагера да бъде няколко дни в Германия. Мишо Касабов направи връзката. С него няколко пъти ходихме до Германия, за да се срещнем с Берти Фогтс – тогавашният селекционер на Бундестима. Да обсъдим и да видим германците къде ще я правят, колко контроли ще изиграят. Берти сподели, че трябва да сме на еди колко си километра от мястото на първата среща – височина, въздух, температура. Всичко това трябваше да се превърне в реалност. Но по-важен беше мачът с Франция и дали ще отидем на Световното първенство. 3-4 дни преди мача в Париж – добри условия, не наблягахме на физическата подготовка. Трябваше ни колектив – настроение, тренировки, задържане на топката, плътно покритие. Разполагах с хората – Ицо, Емо, Балъков…

Предпоследният ден преди да тръгнем от Германия за Париж, бяхме в един детски лагер, където имаше малчугани, отбори на подготовка. Две нормални игрища, правихме загрявка, тактически изпълнения, фаулове, дузпи. Важното беше, че всички бяха здрави, а и от резервите имаше добра конкуренция – Бончо, Боримиров, Ивайло Йорданов. Те си играеха добре в своите отбори, бяха титуляри, а при нас вдигаха конкуренцията, показваха качества и в контролите, но беше трудно да изместят някой от титулярите тогава.