В тунела на емоциите

В мача на Левски с Лудогорец за Купата на България на карта бяха заложени безброй неща. Освен за чест, достойнство и в борбата за някакъв трофей, първи от много време насам, в редиците на столичани всички бяха наясно, че провал ще бъде равнозначен на нова промяна в клуба. Да, предимно от спортно-техническо естество, но пък доста основополагаща и значима.

Ако Миятович не беше хванал изпълнението на Драгош Григоре от бялата точка в продължението на мача, ако Кешеру бе останал още няколко минути на терена и той бе зад топката, всичко днес на „Герена“ можеше да бъде различно.

Да, отново с кристално ясното за всички притеснение, касаещо оцеляването и продължаването дейността на „синия“ клуб.

Но вероятно без треньор.

С произхождащите от това обстоятелства и последствия.

Вчера привържениците на клуба от „Подуяне“, които не са сред „запалените“ фенове на Петър Хубчев, може би все пак са забелязали, че под непреклонния, рационален и непоклатим екстериор, все пак се крие личност, която истински се вълнува. От сърце. И едва сдържа емоциите си.

С течение на срещата един от героите от паметното лято в САЩ изглежда успяваше да овладее вълнението си. Както подобава. Професионализмът и дисциплината, придобити и усъвършенствани с годините практика, тежаха.

Но при дузпите дори и това наглед безизразно лице не издържа.

Не толкова поради това, че може да загуби позицията си. А защото осъзнаваше, че освен неговото лично благоденствие и съществуване в един от двата най-големи гранда в българския футбол, той е отговорен за много повече.

За целия си щаб, който му гласува доверие дори в този изключително напрегнат момент за всички в Левски.

За собственото си реноме, което напоследък все по-често бива поставяно под въпрос от субекти с меко казано съмнителни качества и непосилни за доказване интелектуални заложби.

За цялото впечатляващо старание на феновете по трибуните, които напук на групата, пребила фен на ЦСКА по-рано, показа другата страна на футболната подкрепа и привързаност към една идея. Показа, че всички заедно могат да действат като един. Дори самият Хубчев да призна, че подкрепата е оказала своето влияние. Въпреки че в началото на престоя си на „Герена“ се зарече да не говори за феновете.

За всички онези, които вярват, че Левски ще го има. Че няма да се налага преминаването през препятствията и проблемите, които след години ще карат следващите поколения левскари да се питат това точно техният клуб ли е или не съвсем.

За емблемата, името, активите, пасивите и потенциалните бъдещи кредитори на клуба, които в настоящия момент много го обичат, но на даден бъдещ потенциално негативен етап може да се окаже, че предпочитат да си вземат дължимото, под съдебна или несъдебна форма.

За настоящето и бъдещето на един клуб, който винаги се е гордял със своето славно минало.

Поради тези причини, а и още много други, на Петър Хубчев може да му се прости стъпката встрани от немската дисциплина и казармения перфекционизъм в поведението и изказванията.

И влизането в тунела на емоциите.

След всички реверанси, които той и екипът му направиха спрямо в клуба, при така създалата се сложна и най-вече неочаквана ситуация.

Ще бъде грешка, ако треньорът бъде отстранен. Сега или пък след края на сезона. Това е очевидно за все повече личности, имащи възможността да проследят с очите си реакциите, привичките, поведението, чувството за отговорност и съпричастност, постъпките и решенията на специалиста.

Кой ще бъде този, който ще замени Петър Хубчев?

Но подобаващо. А не по модела „3 до 5“. При който в рамките на 3, максимум до към 5 мача след промяната на поста отборът играе отлично, вкарват се много голове и всичко е точно. А след това се минава по познатия модел с няколкото поредни неудовлетворителни резултата и новата смяна. Точно преди подготовката, да речем. Та след това още по-следващият да може да използва това като аргумент и по-откровено казано – оправдание за последвалата слаба форма.

И отново, и отново, и отново…

До някой нов Вадуц или два мача в Европа без отбелязан гол, при получени 7.

В големите клубове в Европа също има треньорски рокади. В някои от тях дори по няколко на сезон. Но поради това, че даденият клуб не е успял да спечели едновременно първенството, турнира за Купата на страната, Шампионската лига или Лига Европа. А не защото има два поредни слаби мача.

Нима Петър Хубчев разполага с оптимален състав?

Или пък срещу Лудогорец контузените доскоро и намиращи се в не съвсем отлична форма Станислав 1 и Станислав 2 бяха на очакваното ниво? Ритащи топката с левия крак при засилка, избивайки си я сами от десния.

А може би Каргас се включи добре? Или Спиерингс може да бъде запомнен с нещо повече от една брилянтно изпълнена дузпа?

При всички налични здрави футболисти, при намиращи се във форма лидери, при финансова стабилност в клуба, средства за подготовка и лагери и липса на допълнително създавано от неподходящи изказвания и пресконференции напрежение, може да се потърси сметка вече и на самия треньор.

Иначе само си говорим. Празни от съдържание, заучени фрази и клишета. И оправдаваме максимата, че у нас всички разбират от футбол, хубави жени и качествен алкохол. Да се намираме на приказка. И да реагираме първосигнално, макар и не използвайки всичките си образователни степени. Ако имаме такива.

Крайно време е поне във водещите ни няколко футболни клуба да се погледне в дългосрочен план. Да се поставят основите на нещо солидно и стабилно. От което да не ни е срам, когато излиза да играе по терените в чужбина.

Петър Хубчев е треньор именно за дългосрочно ползване. С мисъл за бъдещето.

А не носна кърпа, която да бъде захвърлена в ъгъла при първата лека настинка, малко по-силен грип или пък някой по-мащабен вирус…

Той не е временно решение в трудна ситуация. А единственият наличен правилен вариант за отбора и клуба.

„Топспорт“