Национал на България си изля душата: Не разбрах как се озовах на „Герена“, но за 5 минути разбрах защо си тръгнах от Левски!

Пламен Илиев е достатъчно популярен вратар, но името му напоследък още повече нашумя покрай националния отбор. Роденият на 30 ноември 1991 година страж пази като лъв, въпреки че го наричат Пацо Тигъра, в двата ни двубоя от Лигата на нациите. Първо в Любляна срещу Словения при победата ни с 1:0 на 6 септември, а след три дни и в София при 1:0 над Норвегия. Пламен, който в момента е футболист на румънския Астра, даде интервю за агенция БЛИЦ.

-Очаквал ли си в националния да направите от нищо нещо? Мнозина не предполагаха такъв силен старт в новия турнир Лигата на нациите.
-Истината е, че вярвах. Както аз, така и моите съотборници. Честно казано, не съм обръщал внимание на прогнозите преди началото на турнира. Никога не обичам да чета какво се пише в навечерието на даден двубой. Предпочитам да съм напълно концентриран върху предстоящото събитие.

-Нямаме големи звезди, но успехите се появиха. Къде се крие причината – у вас, футболистите, или в треньорския щаб?
-Причината е в колектива, колкото и тривиално да звучи. Както и в треньорския щаб. Петър Хубчев залага на желязна дисциплина и здрави тренировки. Освен това е важна и психологическата нагласа. При нас тези компоненти са налице и ни помогнаха да стартираме с две победи.

-Стана много популярен след силните ти изяви и срещу Словения в Любляна, и срещу Норвегия в София? Как ти се отразява всичко това?
– Който ме познава, знае, че не се влияя. Не летя в облаците. Трябва да съм постоянен и се старая да бъда такъв във всеки един мач. Големите амплитуди , когато днес си горе, а утре – долу, са изключително опасни за всеки един футболист. Футболна България имаше нужда от тези две победи, тъй като и ние, и феновете, сме зажаднели за успехи. Но сега ни предстои по-трудното – да затвърдим постигнатото до момента.

-Ти си роден в Ботевград. Разкажи ни за своето детство. В какво семейство отрасна, имаш ли брат или сестра?
-Имам сестра с близо пет години по-голяма от мен. Двамата израснахме в  нормално семейство. Нищо не ни липсваше. Не сме богати, но каквото поискахме, го получавахме от нашите родители. Хубавото е, че имам истински приятели от детските ми години. Вярно, не са много, но важното е да ги има. Впоследствие животът ни раздели. Един живее и работи в Англия, друг – в Холандия, но поддържаме връзка. Нито един от тях не е свързан като мен с футбола и със спорта въобще. Няма нищо по-хубаво от това да си в родното си място. За съжаление рядко се прибирам в Ботевград. Последния път бях там само за няколко часа – след победата ни срещу Норвегия се прибрах вкъщи и пренощувах и на другата сутрин тръгнах за Гюргево.

-Защо първо си се насочил към баскетбола. Вероятно заради факта, че в Ботевград баскетболът е нещо като религия…
-Реших да пробвам, но не ми се отдаваше. Бях  в първи клас, когато се записах на баскетбол. Но тренирах едва няколко месеца, защото разбрах, че не това е моят спорт, въпреки че баскетът наистина е религия в моя роден град. След известна пауза, може би около година-две, започнах да тренирам футбол. И ето че футболът се оказа моята професия.

-Впоследствие заигра в Севлиево. Помниш ли мача Видима-Раковски  – ЦСКА (2:2), в който ти си герой за севлиевци, а равенството води до раздялата между треньора Павел Дочев и „червените”?
– Помня го, разбира се. Но не помня, че въпросният мач е станал причина за треньорска рокада в ЦСКА. Всъщност, аз вече се бях наложил във Видима, тъй като играх преди това една година с отбора в „Б” група. В елита започнахме добре с победи и с равенства срещу Локо (Пловдив) и ЦСКА.

-Вярно ли е, че като юноша два пъти си карал неуспешни проби в Левски?
-Така е, но по-скоро бях дете. Участвах на един турнир с Левски-Раковски, когато, доколкото си спомням, нямах навършени 12 години. Но не се получи. Малко по-късно един месец пътувах всеки ден от Ботевград до София, за да тренирам вече на „Герена” в школата на Левски. Но и тогава не се стигна до положителен за мен резултат. Така на 14 години се озовах в Севлиево и започнах във Видима. Там, всъщност, проходих във футбола.

-В крайна сметка как се озова на „Герена”? 95 000 лева е струвал трансферът ти – вярно ли е?
– Мисля, че са 95 хиляди, но евро, ама не помня точната сума. Ами това е любопитна история, защото аз… не разбрах, че отивам в Левски. Един ден ми звъннаха и ми казаха, че съм продаден на „сините”. Нямах никаква представа не само, че са проявявали интерес към мен, но и че са водени преговори и то завършени успешно. После се чух с Георги Иванов-Гонзо и той ми каза, че ме чака за подпис. Отидох, подписах и това е. Всъщност, спомням си, че тогава исках, след като вече бях подписал с Левски, да остана още половин година във Видима под наем, за да пазя редовно. Не ми разрешиха. След това обаче още във втория кръг застанах на вратата на Левски и започнах да се налагам там в конкуренцията на Божката Митрев и Кирил Акалски.

-Кои са най-щастливите и най-тъжните ти преживявания в Левски? 
– Щастливите са доста, но има и два много тъжни от фаталната за нас 2013 година. Първо загубихме финала за Купата на България с Берое след изпълнение на дузпи. После победихме Лудогорец за първенство, но дойде нещастният мач със Славия на „Герена”, когато изпуснахме сигурната титла. Тогава Гошо Петков направи голям мач. Беше ми тежко. Много… Помня, че се прибрах съсипан вкъщи. По телевизията вървеше финалът на Шампионската лига между Байерн и Борусия (Дортмунд). Ама аз изобщо не осъзнавах, че върви такъв двубой. По същото време трябваше да празнуваме титлата – да бъде шумно, да се радваме, а аз стоях у нас без настроение сред пълна тишина… Разбира се неприятни бяха и ранните ни отпадания в европейските клубни турнири, но въпросните два двубоя с Берое и Славия са най-неприятните за мен…

-Защо се стигна до раздялата ти с Левски?
-Категорично искам да поясня, че не ставаше въпрос за забавяне на парите. Да, имаше такъв кратък момент, но никой от нас в съблекалнята не го е коментирал. Излизахме и играехме за тима и знаехме, че един ден ще си получим сумите. Както и стана. Истината за моето напускане е следната. Гонзо и Иво Тонев ме извикаха и ми казаха в прав текст, че твърдо ще залагат на Боян Йоргавич и треньорът Стойчо Стоев няма да разчита на мен. Всичко продължи 5 минути. Не повече.

-И пое към румънския Ботошани?
-Да. В интерес на истината румънците ме бяха потърсили преди това. Но аз бях категоричен, че искам да изчакам, за да видя какво е бъдещето ми в Левски. И след като разбрах, че такова няма, чак тогава уточних личните си условия с Ботошани и подписах договор.

– Сега си в Астра. Къде е по-добре – в настоящия ти или в предишния ти отбор?
– Навсякъде съм се чувствал комфортно. Астра е с по-голяма история, титла, евротурнири.

-Румънското или българското първенство?
– В Румъния се играе по-открит футбол, но в последните години нивото им е спаднало.

-Колко спасени дузпи имаш, помниш ли?
-Е, не ги броя…

-Кои са най-ценните ти?
-Безспорно в националния срещу Швеция в края на август 2017 година. Все пак записахме историческа победа срещу скандинавците. В Астра пък имам една серия от 4-5 мача, в която спасявах удари от бялата точка. В Левски помня победата ни над ЦСКА с дузпи за Купата през декември 2013 година. Но после имах дълъг период, в който не успявах да парирам 11-метрови наказателни удари.

– Каква е рецептата?
– Задължително разузнавам преди мач играчите на противника, които изпълняват дузпи. Но действам по различен начин. Понякога си избирам ъгъл предварително, друг път наблюдавам реакцията на изпълнителя и реагирам в последния момент. Но не съм от тези вратари, които обичат да разконцентрират нападателите. Не си падам по подобни психоатаки.

– Да поговорим отново за личния ти живот. Как се запозна със своята половинка Анна?
– Познаваме се от деца, защото и тя е от Ботевград. Станахме гаджета обаче преди 7 години. Тя е моята голяма опора. Винаги, абсолютно винаги е била до мен в трудните моменти, за което й благодаря. Щастливи сме, а още по-щастливи станахме, когато ни се роди детето – момче.

-Как се казва малкият и на колко е годинки?
-Владислав. В сряда, 19 септември, беше рожденик. Стана на две годинки.

 

– За съвременните футболисти са характерни следните неща – татуировки, гелове, диадеми, чалга музика? При теб как е… 
– (Смее се). Татуировки нямам. Нито аз, нито жена ми. Никак не ги обичаме и никак не си падам по тях. Геловете и диадемите също са ми чужди. Напоследък си пускам по-дълга коса и понякога си позволявам да се бръсна по-рядко, но категорично нямам намерение да си пускам брада. Що се отнася до музиката – харесвам всякаква.

– Татуировки нямаш, не си фен на чалгата. А хоби имаш ли?
– Моето хоби е моето семейство. Или по-специално моят син. Когато имам свободно време, съм винаги с Ани и с нашия Влади.

-Защо Пацо Тигъра?
-Това се появи не знам откъде. Като отидох в Левски, тогава започнаха така да ми викат. Категорично не ми е прякор от детството. Не се обиждам, даже вече не ми прави впечатление.